Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

Залата бързо се опразни. Катрине си събра книжата, затвори лаптопа и се канеше да излезе на свой ред.

— Искам Вюлер и Бьорн — заяви Хари. Продължаваше да седи на мястото си със сплетени на тила ръце и опънати напред крака.

— Вюлер го имаш. За Бьорн питай новата шефка на криминалистиката. Някоя си Лиен.

— Помолих Бьорн да говори с нея и той обеща.

— Мхм — изсумтя презрително Катрине. — С Вюлер говорил ли си?

— Да. Много се въодушеви.

— Кой ще е третият?

— Халстайн Смит.

— Сериозно ли?

— Защо не?

— Ексцентрик с алергия към ядки и нулев опит с полицейска работа — сви рамене Катрине.

Хари се облегна на стола, бръкна дълбоко в джоба на панталона си и измъкна смачкан пакет „Кемъл“.

— Щом в джунглата се е появило ново животно, наречено вампирист, ми се ще да имам подръка специалиста с най-широки познания по темата. Ти какво, смяташ, че алергията му към ядки принизява качествата му ли?

Катрине въздъхна.

— Просто започва да ми писва от хора с алергии. Вюлер има непоносимост към латекс и не може да използва ръкавици. А сигурно и презервативи. Само си представи.

— Никак не ми се иска — Хари надникна в пакета и лапна една цигара. Пречупеното й връхче увисна унило.

— Защо не държиш цигарите си в горния си джоб като нормалните хора, Хари?

— Защото пречупените цигари са по-вкусни. Понеже котелното не се води работно помещение, тук, предполагам, не важи забраната за пушене?

— Съжалявам, но ще ви откажа — отговори по телефона Халстайн Смит. — Все пак благодаря, че сте се сетили за мен.

Затвори, прибра телефона в джоба и погледна съпругата си. Мей седеше срещу него до кухненската маса.

— Неприятности ли? — попита угрижено тя.

— От полицията ми предлагат да участвам в екип за залавяне на Вампириста.

— И?

— Отказах. Гоня срок за докторската дисертация. Нямам време. Такива хайки за хора не ме вълнуват. Стига ми да играя с децата на ястреб и гълъби.

— Полицаите как реагираха?

— Проявиха разбиране. Всъщност на телефона беше Хари Хуле. Следствието било скучна, много пипкава и трудоемка работа, нищо общо с начина, по който го представяли по телевизията — засмя се Халстайн Смит.

— Е, ти си знаеш — Мей поднесе чашата чай към устните си.

— Мда. — и Халстайн отпи от чая си.

Стъпките на Хари и Андерш Вюлер отекваха в бетонния тунел и заглушаваха мекия мляскащ звук от вода, капеща от тавана.

— Къде сме? — попита Вюлер, който носеше монитор и клавиатура на стар модел стационарен компютър.

— Под парка някъде между Главното управление и следствения арест.

— И тук има таен кабинет?

— Не е таен. Просто е свободен.

— Че кой ще иска да работи под земята?

— Никой. Точно затова е свободен — Хари спря пред желязна врата. Пъхна ключ и го завъртя. Натисна дръжката.

— Май не успя да я отключиш — изрази съмнение Вюлер.

— Не, раздула се е от влагата — Хари опря стъпало о стената до вратата и напъна силно.

Готово. Лъхна ги топла влага и дъх на мазе. Хари вдъхна жадно. Най-сетне пак в котелното. Натисна ключа за осветлението. След няколкосекунден размисъл луминесцентната лампа на тавана започна да мига в синьо. Най-после светлината стана постоянна и двамата се огледаха. Намираха се в правоъгълна стая, постлана със сивосин линолеум, без прозорци по голите сиви бетонни стени. Хари метна поглед към Вюлер. Чудеше се дали видът на новия офис няма да охлади спонтанната му радост от поканата на Хари да се присъедини към партизанския му отряд. Нищо подобно.

— Exa! — ухили се младият полицай.

— Понеже сме първи, ще си заплюем места.

Вътре имаше три бюра. Върху едното се мъдреха машина за шварц кафе с покафеняла кана, галон за вода и четири бели керамични чаши с написани на ръка имена.

Вюлер свърза компютъра към служебната мрежа, a Хари пусна кафе машината. Вратата изхвръкна рязко навън.

— О, доста по-спартанско си го спомнях — засмя Бьорн Холм. — Това е Халетайн.

Зад Бьорн се появи мъж с големи очила, чорлава коса и карирано сако.

— Радвам се, че размисли — подаде му ръка Хари

Смит я пое.

— Податлив съм към методите на обратната психология. Съзнателно ли ги приложи? Ако не, си най-некадърният телефонен агитатор, на когото съм попадал. Така или иначе, за пръв път връщам обаждане на телефонен продавач, за да приема предложението му.

— Не виждах смисъл да те притискам. Трябват ни само мотивирани хора. Как пиеш кафето? По-силничко?

— Не, по-скоро… приготви го по твой тертип.