Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

— Заговорихме за алергии и се появи най-големият ми дразнител — заяде се Скаре. — Не съм говорил с „Ве Ге“, Хуле.

— Възможно е ти или който и да е от вас по непредпазливост да е изпуснал секретна информация пред свидетел, от когото е снемал показания, а после въпросният свидетел да се е обадил във вестника и да се е похвалил, че знае еди-какво си от първа ръка. И ето ти го „източника от полицията“. Случва се непрекъснато.

— Sorry, но тази версия не минава пред никого от присъстващите — просъска Скаре.

— Там ви е грешката. Така или иначе, дори един от вас да е снесъл информация на „Ве Ге“, няма да си признае. А ако се дебнете взаимно, знаейки, че има къртица, разследването ще се закучи.

— Той какво всъщност търси тук? — Скаре се обърна към Катрине.

— Хари ще сформира екип, който ще работи паралелно с нас.

— Засега този екип включва само един човек — уточни Хари. — Дойдох да поискам малко материали. Ще ми съставите ли списък на осъжданите сексуални маниаци с неустановено местоположение по време на убийството? И, ако обичате, да ги подредите в низходящ ред според продължителността на последната им присъда.

— Имаш го! — Торд се сепна и погледна въпросително към Катрине.

Тя кимна одобрително.

— Друго?

— Списък с имената на сексуалните престъпници, които Елисе Хермансен е вкарала зад решетките. И толкова.

— Записах — кимна Катрине. — Така и така си при нас, сподели какво мислиш за случая на пръв прочит.

— Ами какво… — Хари се огледа. — Знам, че патоанатомите са открили следи от лубрикант по жертвата, най-вероятно оставени от убиеца, но не изключвам основният мотив да е бил отмъщение, а сексуалната злоупотреба да е дошла като бонус. Убиецът може и да е причакал жертвата в апартамента й — както сочат повечето улики — но това съвсем не значи, че тя му е дала ключ или че са се познавали лично. Затова на толкова ранен етап не бих се ограничил с една-единствена версия. Предполагам, и сами сте стигнали до гореизложените изводи.

— При всички случаи е хубаво, че се върна при нас, Хари — усмихна се Катрине.

Вероятно най-добрият, а дали пък не и най-лошият, но безспорно най-митологизираният следовател в Осло направи опит да се поклони, без да променя отпуснатата си поза.

— Благодаря, шефе.

— Ама ти го каза съвсем сериозно — отбеляза Катрине, докато с Хари се возеха в асансьора.

— Кое?

— Нарече ме „шефе“.

— Много ясно.

Слязоха в подземния паркинг. Катрине натисна копчето върху ключа за колата. В тъмното нещо премигна и се чу писукане от аларма. Хари я беше убедил да се възползва от правото си на служебен автомобил, който задължително се полага на оглавяващ такова мащабно разследване. После я убеди и да го закара до вкъщи срещу едно кафе в ресторант „Скрьодер“, където да се отбият мимоходом.

— Какво стана с таксиметровия ти шофьор? — поинтересува се Катрине.

— С Йойстайн ли? Собственикът на таксито го изрита заради един инцидент.

Катрине кимна. Припомни си Йойстайн Айкелан, дългокосия хърбел със зъби на наркоман, глас на пияница и външен вид на седемдесетгодишен дядка; приятел от детинство на Хари. Освен него Хари имаше само още един приятел. Викаха му Сабото и беше още по-голям чешит и от Йойстайн: затлъстял, антипатичен канцеларски плъх, който нощем се преобразяваше в страстен комарджия.

— Какъв инцидент?

— Интересно ли ти е?

— Не, ама разкажи.

— Йойстайн не понася изпълнения на панфлейта.

— Че те не са за понасяне.

— Наел го обаче някакъв перко, който пътувал само с такси, защото се страхувал и от самолет, и от влак. И така, Йойстайн трябвало да го закара чак до Тронхайм. Перкото, ужасно избухлив, носел диск с евъргрийни, изпълнени на панфлейта. Поискал Йойстайн да му ги пусне. Настоявал да ги слуша, докато прави дихателни упражнения, за да не превърти. И какво, мислиш, става? Посред нощ, някъде из планинските райони, след като „Careless Whisper“ тръгва за седми път, на Йойстайн му избиват чивиите, дръпва диска, сваля прозореца и го мята навън. Онзи му се нахвърля и си спретват як кютек.

— Гласът на Джордж Майкъл е достатъчно дразнещ, а като прибавим и панфлейтата… Разбирам Йойстайн.

— Накрая нашият приятел успял да изрита перкото от таксито.

— В движение ли?

— Не, слава богу, но сред абсолютна пустош, в малките часове на нощта, на двайсет километра от най-близката къща. В своя защита Йойстайн заявил, че се случило през юли, в прогнозата обещали ясно време, а и не допускал клиентът му, явно колекционер на фобии, да се страхува и от ходене пеш.