Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

— С каква точност ще ги локализират? — поинтересува се Магнюс Скаре.

— До няколко квадратни метра — отвърна Катрине. — Но джипиесът е само двуизмерен. С други думи, няма да разберем на кой етаж се е намирал телефонът на еди-кой си, защото данни за височината ще липсват.

— Това законно ли е? — попита Гина, колежка от екипа. — Наредбите за защита на личните данни…

— … не смогват да вървят в крак с бурния напредък на модерните технологии — прекъсна я Катрине. — Консултирах се с прокурор. Казусът се намирал в сивата зона, но трудно можел да бъде атакуван от действащото законодателство. А както е известно, онова, което не е изрично забранено от закона, е… — тя разпери красноречиво ръце, но никой от присъстващите не довърши изречението й. — Продължавай, Торд.

— След като получих картбланш — юридически от прокурора и финансов от Гюнар Хаген — купихме необходимите локализационни данни. Вече разполагаме с джипиес координатите на деветдесет и един процента от осъжданите сексуални престъпници в нощта на убийството. — Торд се замисли. — Точно така.

Катрине схвана, че си е издекламирал монолога. Не разбираше обаче друго: защо в залата не се носи въодушевен шепот.

— Не си ли давате сметка колко работа ни спести хрумването на Торд, бе, хора? Ако я бяхме подкарали по стандартния метод да изключваме толкова потенциални извършители един по един…

Чу се тихо покашляне. Волф, ветеранът в отдела. Вече трябваше да се е пенсионирал.

— „Да изключим“, казваш… Значи, да разбираме, че никой от проверените телефони не е засечен на адреса на Елисе Хермансен?

— Точно така — потвърди Катрине и сложи ръце на кръста си. — Но разбирайте и друго: сега трябва да проверим алибито само на оставащите девет процента.

— Това, че телефонът ти е засечен еди-къде си, изобщо не може да ти осигури алиби — възрази Скаре и се огледа в търсене на подкрепа от колегите си.

— Е, ти пък. Погледни малко по-мащабно — въздъхна Катрине с попарен ентусиазъм. Какво им ставаше на тези хора? Бяха се събрали да разкриват убийство, не да си изсмукват енергията един на друг.

— Криминалистиката? Какво открихте? — Катрине седна на първия ред, та поне за няколко минути тези черногледи неблагодарници да не й се мяркат пред очите.

— Почти нищо — Бьорн Хол стана. — В лабораторията изследваха състава на боята, открита около раните. Оказа се много специален. Железни стружки, разтворени в оцет, към които е прибавена танинова киселина от чай. Проверихме по-подробно и се оказа, че сместа вероятно е приготвена по японска рецепта, в миналото използвана за оцветяване на зъбите в черно, нещо традиционно за тамошната култура.

— Охагуро — обади се Катрине. — „Мракът след залез-слънце“.

— Именно — потвърди Бьорн и я погледна с възхищение, както впрочем я гледаше, случеше ли се — по изключение — да му скрие шайбата, докато на закуска двамата решават вестникарски ребуси.

Катрине му благодари и той седна.

— А сега към въпроса, който вълнува всички ни, но никой не смее да го повдигне. Кой е онзи, когото във „Ве Ге“ наричат източник, а за нас е просто доносник.

В тихата зала настана гробовно мълчание.

— Едно на ръка, че поразията е голяма и убиецът вече е предупреден по каква версия работим. По-лошото е друго. Тук присъстващите не знаем дали можем да разчитаме един на друг. Затова ще попитам направо: кой се е разприказвал пред „Ве Ге“?

За своя изненада тя видя вдигната във въздуха ръка.

— Кажи, Трюлс?

— С Мюлер разменихме две-три думи с Мона До точно след вчерашната пресконференция.

— Искаш да кажеш, с Вюлер?

— Да де, с новия. Нищо не сме й снасяли. Мюлер, тя нали ти даде визитка?

Всички погледи се насочиха към Андерш. Той пламна като божур.

— Ами… да. Но…

— Всички знаем къде работи Мона До — напомни Катрине. — Ако човек иска да се свърже с нея, не му трябва визитка. Просто звъни в редакцията на вестника.

— Ти ли си бил, Вюлер? — нападна го и Магнюс Скаре. — Признай си. На всички новобранци отпускаме гратисен период.

— Не съм говорил с „Ве Ге“! — възрази Вюлер.

— Току-що Бернтсен каза друго — настоя Скаре. — Лъжец ли го изкарваш?

— Не, но…

— Ами кажи си, де!

— Просто… Мона До сподели, че била алергична към котки, а аз — че имам котка.

— Виждаш ли! Значи си говорил с нея! За какво друго си лафихте?

— А защо ти да не си „пиленцето“, Скаре? — Плътният спокоен глас долетя от дъното на залата и всички се обърнаха. Никой не го беше чул да влиза. Високият мъж седеше полуизлегнат на стол до стената.