Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

— Какво?!

— Белман ми се обади. Беше… как да се изразя… бесен.

Катрине спря. Опита се да разсъждава.

— Първо на първо, не знаем със сигурност дали наистина е влязъл преди жертвата. Второ на второ, не е потвърдено дали раните наистина са от ухапване. Дори не знаем дали е бил мъж.

— Значи информаторът им просто е зле осведомен, все тая! За друго ти говоря аз. Трябва да открием пиленцето. Кой може да е?

— Нямам представа. „Ве Ге“ няма да издадат източника си. Въпрос на принципи.

— Само принципни недей да ги изкарваш! Просто искат и занапред да им снася информация. Трябва час по-скоро да запушим пробойната, Брат.

Катрине вече бе успяла да се мобилизира.

— И какво? Белман се е разтревожил, че изтичането на информация ще навреди на разследването?

— По-скоро че този фал ще дискредитира цялата система.

— Така си и мислех.

— Какво имаш предвид?

— Много добре знаеш. И ти си мислиш същото.

— Утре сутринта ще го обсъдим — отсече Хаген.

Катрине Брат прибра телефона в джоба на якето си и огледа алеята. Някаква сянка се размърда. Сигурно клонче, раздвижено от вятъра.

Дали да не пресече и да продължи по осветения тротоар отсреща? Отказа се и ускори крачка.

Микаел Белман стоеше пред прозореца на дневната. Тук, от високото, от къщата им в Хьойенхал, виждаше центъра на Осло като на длан. Простираше се на запад под Холменколен. Тази вечер градът блещукаше по-ярко от диамант под лунната светлина. Неговият диамант.

Децата му спяха спокойно. Градът му — сравнително спокойно.

— Какво има? — попита Ула и вдигна очи от книгата си.

— Убийството… трябва да бъде разкрито.

— Че кое убийство не трябва…

— Това прерасна в голям казус.

— Жертвата е само една.

— Друго ме притеснява.

— Медийната шумотевица ли?

Той усети язвителната нотка в гласа й, но не се впечатли. Напоследък Ула се беше кротнала. Всичко пак си дойде на мястото. Защото съпругата му си даваше сметка къде е нейното място. Тя не търсеше конфронтация с когото и да било. Обичаше да се грижи за семейството си, да говори гальовно на децата, да чете. Плахата критика в гласа й не изискваше отговор. А дори да й отговори, тя няма да разбере, че за да останеш в историята като добър владетел, има две възможности. Или да ти провърви и да седнеш на престола в години на благоденствие, или да се откроиш, като изведеш страната от кризисен период. Ако няма криза, можеш да я създадеш изкуствено; да поведеш война и да наблегнеш в каква тежка ситуация би изпаднала страната, ако владетелят не я поведе към война, да сгъстиш преднамерено черните краски. Дори войната да е малка, важно е да бъде спечелена. Микаел Белман предприе втората тактика. Пред медиите и градския съвет разду статистиката за броя на кражбите, дело на емигранти от прибалтийските републики и Румъния, и предрече мрачно бъдеще. Отпуснаха му допълнителни средства, за да спечели тази на практика малка битка, но добила в медиите мащабите на война. А с последните числа, представени дванайсет месеца по-късно, той косвено се самопровъзгласи за победител.

Ала новото разследване беше война, която Белман не можеше да режисира по собствено усмотрение, а след обширната публикация във „Ве Ге“ войната се разрасна и той си даваше сметка за това. Защото медиите неслучайно се наричат четвърта власт. Микаел си спомняше свлачището на остров Свалбард. Двама загинали и десетима останали без покрив. Няколко месеца по-рано по време на пожар в жилищна сграда в Недре Айкер трима души изгубиха живота си, а десетина — дома си. На втория случай медиите отделиха скромно внимание, както в повечето случаи, когато става дума за битов инцидент или автомобилна катастрофа. Виж, свлачището на далечния остров криеше потенциал на медийна сензация — точно като железните зъби в момента. И в резултат медиите гракнаха, сякаш е настъпила национална катастрофа. Министър-председателката — която скачаше, щом медиите й подвикнат „хоп“ — направи официално изявление пред нацията, предавано пряко по телевизията. И зрителите, сред които и потърпевшите от пожара в Недре Айкер — се питаха къде е била госпожа министър-председателката, когато домовете им горяха. Микаел Белман не изпитваше затруднения как да им отговори. Заедно със съветниците си се е ослушвала за сеизмична активност в медиите. Такава просто е липсвала.

Сега обаче Микаел Белман усещаше как земята се тресе. Точно в момента, когато в качеството му на успешен главен секретар му се отваряше възможност да влезе в кулоарите на властта, не можеше да си позволи да изгуби настоящата война. Налагаше се да впрегне всички ресурси за разкриването на това убийство, все едно си има работа с вълна от престъпност — чисто и просто защото Елисе Хермансен беше влиятелна, образована чистокръвна норвежка в средата на трийсетте и защото беше убита не с желязна щанга, нож или пистолет, а с метални зъби.