Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

— Трябват ти гумена постелка, тежести и щанга. А после ще се научиш и сама.

Съседката се усмихна широко.

— Приятен ден, Хари — кимна тя. Стана й ясно, че номерът няма да мине.

Джипът продължи напред със съскане, а Хари тръгна да се прибира.

Приближи големите смърчове, сенките им надвиснаха над него и той спря да огледа къщата. Изглеждаше солидна, не чак непревземаема, защото нищо не е непревземаемо, но вътре не можеше да се проникне с лекота. Дебелата дъбова врата имаше три ключалки, а прозорците бяха препречени с железни решетки. Госпожа Сювертшен се беше оплакала, че с вида си на укрепление къщата на Ракел създавала усещането за опасности в квартала като в Йоханесбург например, а това смъквало цените на недвижимите имоти в Холменколен. Ракел беше извикала майстори да монтират решетките по времето, когато те бяха необходими. Тогава работата на Хари по един случай изложи нея и Олег на опасност. Оттогава Олег порасна. Изнесе се да живее с приятелката си, стана курсант в Полицейската академия. Решението кога ще махнат решетките щеше да вземе Ракел. На практика те вече действително станаха излишни. Защото понастоящем Хари беше просто един нископлатен учител.

— О, каква ХАРИзматична сутрин — промърка Ракел с усмивка, прозина се театрално и седна в леглото.

Хари постави подноса върху завивката пред нея.

Ракел обожаваше петъчните сутрини. Тогава часовете на Хари започваха късно, а тя имаше почивен ден и той й поднасяше закуска в леглото.

Хари се мушна под завивката и й подаде новинарските и спортните страници от „Афтенпостен“, а за себе си взе рубриките „По света“ и „Култура“. Сложи си очилата за четене — най-сетне призна, че се нуждае от тях — и жадно зачете рецензия за последния албум на Суфян Стивънс. Сети се, че Олег го беше поканил на концерт на „Слийтър-Кини“ идната седмица. Свиреха трескав, невротичен рок — точно по негов вкус. Олег всъщност предпочиташе потвърди парчета. Значи още по-мило от негова страна да се съобрази с Хари.

— Нещо ново? — попита той, докато прелистваше.

Знаеше, че тя чете статията за убийството, поместена на първа страница, но няма да го спомене. Едно от негласните им споразумения.

— Над трийсет процента от американските потребители на Тиндър са женени — прочете тя. — От приложението отричат. При теб?

— Новият албум на отец Джон Мисти бил доста посредствен. Или просто авторът на рецензията е някой сърдит дядка. Залагам на второто. В „Моджо“ и в „Ънкът“ го засипаха със суперлативи.

— Хари?

— Предпочитам хората да са начумерени на младини, а после полека-лека да се облагородят с възрастта. Както стана с мен. Ти как мислиш?

— Ще изревнуваш ли, ако използвам Тиндър?

— Не.

— Как така не? — Ракел се надигна. — И защо?

— Навярно защото ми липсва въображение. Глупав съм и си въобразявам, че съм ти повече от достатъчен. Май не е толкова лошо да си глупав. Нали така излиза?

Тя въздъхна.

— Никога ли не ревнуваш?

Хари прелисти нататък.

— Ревнувам, скъпа, но Столе Ауне току-що ми изтъкна редица причини да се опитам да сведа подобни чувства до минимум. Днес ще изнесе на студентите ми лекция за патологичната ревност.

— Хари?

По закачливия й тон той усети, че тя няма да се откаже толкова лесно.

— Моля те, недей да повтаряш името ми. Знаеш колко ме напряга.

— Имаш всички основания да си напрегнат, защото възнамерявам да те питам дали ти се приисква да правиш секс с други жени.

— Само възнамеряваш? Или ме питаш?

— Питам те.

— Добре.

Погледът му улови снимка на Микаел Белман заедно със съпругата му на кинопремиера. Черната превръзка, която бе започнал да носи над окото си, му отиваше и той го знаеше: личеше от цялото му същество. Младият главен секретар на полицията заявяваше, че медиите и криминалните филми създават лъжлива представа за Осло; че по време на неговия мандат престъпността достигнала безпрецедентно ниски нива и статистически вероятността да причиниш собствената си смърт далеч надхвърляла вероятността да станеш жертва на убийство.

— Е? — Ракел се сгуши до него. — Искаш ли да спиш с други жени?

— Да — Хари задуши прозявката си.

— Непрекъснато ли?

Той вдигна поглед от вестника. Вторачи се в пространството със смръщено чело.

— Не, не непрекъснато.

И поднови четенето. Двете нови сгради, където се очакваше да се преместят галерията музей „Едвард Мунк“ и Дайхманската библиотека, започнали да придобиват завършен вид. В страна на рибари и земеделци, които в продължение на двеста години бяха изпращали всичките си ексцентрици с творчески амбиции в Копенхаген и други европейски страни, столицата скоро щеше да добие облика на културно средище. Кой би допуснал? Или по-точно: кой ще повярва?