Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

Мона До го видя в огледалото. Извади си слушалката от ушите.

— Бернтсен? В Главното нямате ли фитнес?

— Имаме — той се приближи.

Стрелна пакистанците с предупредителен поглед „аз-съм-ченге-така-че-чупката“, но той не им подейства. Пък може и да бъркаше. Навярно не бяха от подземния свят. В Полицейската академия например вече следваха доста курсанти от арабски произход.

— Какво те води насам? — журналистката разхлаби колана.

Трюлс не се стърпя. Прикова поглед в тялото й да види дали талията пак ще набъбне до предишната обиколка.

— С теб можем да си бъдем от взаимна полза.

— Как по-конкретно? — тя приклекна до щангата и разви гайките от външната страна на дисковете.

Трюлс приклекна до нея и понижи глас:

— Нали каза, че плащате добре за информация?

— Така е — потвърди високо тя. — С какво разполагаш?

Трюлс се прокашля.

— Ще ти струва петдесет бона.

Мона До избухна в смях.

— Плащаме добре, Бернтсен, но си имаме лимит. Максималният хонорар е десет хиляди, и то когато става дума за истински апетитна хапка.

Трюлс кимна бавно, докато навлажняваше устни.

— Това не е апетитна хапка.

— Моля?

Той леко повиши глас:

— Казах: това не е апетитна хапка.

— А какво е?

— Тристепенно меню.

— Изключено — Катрине извиси глас, за да надвика какофонията от гласове, и отпи от коктейла „Бял руснак“. — В момента у нас не е удобно. Ти къде живееш?

— На „Юленльове“. Но нямам нищо за пиене, пълна кочина е и…

— Поне чисто спално бельо ще намериш ли?

Улрих сви рамене.

— Ще смениш чаршафите, докато аз си взема душ — отсече тя. — Идвам направо от службата.

— Какво ра…

— Интересува те само едно: утре ще ставам рано. Затова дай да… — и тя посочи изхода.

— Добре, но не искаш ли преди това да си допием питиетата?

Катрине си погледна чашата. Запали се по „Белия руснак“ от филма „Големия Лебовски“. Там Джеф Бриджис пиеше такъв коктейл.

— Зависи — отвърна тя.

— От какво?

— От въздействието на алкохола върху… върху теб. Улрих се разсмя.

— Ти какво? Да ме спечеш ли се опитваш, Катрине? Тя леко потръпна, когато чу името си от устата на непознатия.

— Страх ли те е да не се изложиш, Улрих?

— Никак — ухили се той. — Наздраве! Тези коктейли струват майка си и баща си.

Тя се усмихна. Улрих си беше екстра. Елегантен. Телесната маса беше първият и всъщност единствен критерий, по който Катрине отсяваше профилите. Тегло и ръст. Пресмяташе индекса на телесната маса с бързината, с която изпечен комарджия изчислява какви шансове има да обере пота. Стойността 26,5 кажи-речи влизаше в нормата. Преди да се запознае с Бьорн, Катрине не беше допускала, че ще приеме нещо над 25.

— Отивам в тоалетната. Ето номерчето ми от гардероба. Черно кожено яке. Изчакай ме до вратата.

Катрине стана и се насочи към тоалетната. Понеже дотогава не му се бе удала възможност да я огледа отзад, навярно сега Улрих зяпаше задника й. Катрине не се съмняваше, че ще остане доволен.

В дъното на заведението хората се бяха стълпили и тя с мъка си проправи път през навалицата, защото „прощавайте!“ не оказваше същото магическо въздействие като в по-цивилизовани райони, например в Берген. Явно потните тела я притиснаха силно, защото изведнъж я стегна задух. Разбута околните и след две-три крачки усещането, че кислородът е свършил, изчезна.

В коридора пред дамската тоалетна се виеше традиционната опашка, а пред мъжката нямаше никого. Катрине пак си погледна часовника. Главен следовател. Искаше утре да е първа в службата. Отвори решително вратата на мъжката тоалетна, влезе, подмина писоарите, където стояха двама мъже, и хлътна в една от кабинките. Приятелките й — впрочем съвсем малко на брой — все повтаряха, че никога не биха стъпили в мъжки кенеф, защото вътре било голяма мръсотия. Катрине обаче нямаше такива впечатления.

Смъкна панталона си и седна. Неочаквано някой почука предпазливо по вратата. Странно. Нали отвън се виждаше, че е заето? Катрине погледна към процепа между вратата и пода. Там се виждаха острите бомбета на чифт ботуши от змийска кожа. Дали пък някой, видял я да влиза в мъжката тоалетна, не беше решил да се пробва с надеждата, че и тя е експериментаторски настроена?

— Я се разка… — започна тя, но въздухът не й стигна. Пак ли й прилоша? Нима един-единствен ден като ръководител на разследване, което — вече й стана ясно — тепърва предстоеше да се разгръща — бе успял дотам да разклати нервите й? Божичко…