Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

Катрине крачеше надолу по „Марквайен“. Тъкмо изпрати Андерш Вюлер да се прибира. Тя се усмихна при мисълта, че той положително ще помни до края на живота си първия си работен ден. Едва влязъл в службата, го изпратиха на място, станало сцена на убийство — и то какво. Не някакво си скучно наркоубийство, което хората забравят още на следващия ден, а — по израза на Хари — убийство, с чиято жертва всеки човек би се отъждествил. Убийство на обикновен човек в обичайна обстановка — ето такива престъпления пълнят залите за пресконференции, ето такива престъпления гарантирано окичват заглавните страници на вестниците. Защото аудиторията много по-лесно се идентифицира с познатото. Именно по тази причина терористичен акт в Париж получава много по-широк медиен отзвук, отколкото атентат в Бейрут. А пресата умее да „пресира”. Затова главният секретар Белман гледаше да е в течение на последните новости по случая. Защото щяха да му задават въпроси. Не веднага. Но ако убийството на млада, образована жена, спомоществователка в името на общественото благо, не бъдеше разкрито в рамките на близките няколко дни, от Белман щеше да се очаква официално изявление.

Щеше да й отнеме половин час да стигне до апартамента във Фрогнер, но не й пречеше. Тъкмо ще си проветри главата. И тялото. Извади телефона от джоба на якето си и отвори Тиндър. Без да спира, Катрине разглеждаше снимките, предложени й от приложението, и отместваше лицата ту вляво, ту вдясно.

Отгатнаха. Елисе Хермансен наистина се бе прибирала от среща с познат от Тиндър. Описаният от съдържателя на бара мъж изглеждаше безобиден, но Катрине беше разбрала от собствен опит, че някои мъже превратно възприемат един бърз тек като акт на цялостно надмощие върху жената. Остаряла представа, че мъжът диктува положението отвъд чисто физическия аспект на сексуалния акт. Разбира се, съвсем не по-малко жени изповядваха закостенялото схващане, че щом един мъж най-охотно прониква във вагината им, то той автоматично се превръща и в техен морален длъжник. Тяхна си работа. Катрине току-що си намери подходящ партньор в Тиндър.

„На десет минути съм от „Нокс“ на площад Соли“ — написа тя.

„Ще те чакам там“ — отговори й Улрих, скромен мъж съгласно профилната снимка и краткото представяне в приложението.

Трюлс Бернтсен спря и се загледа как Мона До оглежда самата себе си.

Вече не му приличаше просто на пингвин, а на пингвин, пристегнат през кръста.

Когато преди малко помоли момичето по анцуг зад касата на фитнес студио „Гейн“ да го пусне безплатно, за да огледа уредите, Трюлс забеляза раздразнението й. Навярно защото хич не й се вярваше той да си купи абонаментна карта. Или пък защото не искаше типове като него да се навъртат из залите. Или просто защото дългогодишният му сблъсък с неприязънта на околните — неприязън, Трюлс признаваше, често съвсем основателна — го беше научил да разчита именно антипатия в очите на повечето хора. Така или иначе, след като разгледа внимателно уреди, предназначени за стягане на корем и задни части, прекоси зала за пилатес, втора с велотренажори и трета с истерично въодушевени и себеотрицателни инструкторки по аеробика (някъде май беше чул, че аеробиката вече си имала друго име), на мъжката арена откри когото търсеше. В залата за силови упражнения. Тя изпълняваше „мъртва тяга“ — вдигаше щанга от земята. Късите й разкрачени крака подсилваха приликата с пингвин. Но комбинацията от дебеличкото дупе и широкия кожен колан, който така пристягаше талията й, че и отгоре, и отдолу изскачаха тлъстини, й придаваше вид на осмица.

Тя нададе дрезгав, почти страшен рев, когато изправи гръб и напрегна сили. Вторачи се в зачервеното си лице в огледалото. Щангата не се огъваше, както Трюлс бе виждал по телевизията, но беше тежка — пролича си по шашнатите физиономии на двамата млади пакистанци, които сгъваха и разгъваха ръце с дъмбели, за да напомпат бицепси, подобаващи на жалките им гангстерски татуировки. Майчице, как ги ненавиждаше. И как го мразеха те.

Мона До пусна щангата. Изрева и пак я изтласка. Повтори упражнението четири пъти.

После постоя разтреперана. Усмихваше се, както онази откачалка от Пиер се хилеше след оргазъм. Ако не беше толкова дебела и ако не живееше толкова далече, от това помежду им можеше и да излезе нещо. Тя му каза, че го зарязва, защото започнала да хлътва, а една среща седмично не й стигала. В първия момент Трюлс изпита облекчение, но все още се улавяше да се сеща за нея. Не с трепета, с който мислеше за Ула, разбира се, но — не ще и дума — с цоцоланката си бяха прекарвали добре.