Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

Катрине спря пред обора и скочи навън.

— Ти водиш — Хари я последва през вратата.

Катрине свърна надясно към кабинета и чу как Хари изруга.

— Извинявай, забравих да те предупредя за везната.

— Притесни ме друго — отвърна той. — По пода виждам кръв.

Катрине спря пред отворената врата към кабинета. Прикова поглед в кървавата локва долу. Проклятие. Вътре нямаше никакъв Валентин.

— Иди да наглеждаш Смит и семейството му — нареди й Хари.

— Какво…

Катрине се обърна точно навреме, за да види как Хари излиза навън.

Хари включи фенера на телефона си и го насочи към земята. В същия миг го забрули поредният порив. Той залитна, но си възвърна равновесието. Кървавите следи личаха ясно върху светлосивия чакъл. По формата на петната Хари се ориентираше накъде е тръгнал Валентин — явно към къщата, където живееше семейството. Вятърът го блъскаше в гръб.

Не…

Хари извади „Глок“-а. Не си направи труда да проверява дали револверът на Валентин е в чекмеджето в кабинета на Смит, защото беше кажи-речи сигурен, че Йертсен е въоръжен.

Следите неочаквано се изгубиха.

Хари завъртя телефона и си отдъхна, когато забеляза, че дирите се отдалечават от къщата, завиват по сухата жълта трева и поемат през полето. Тръгна по посока на кървавите петна. Вятърът доби ураганна мощ. Усети как няколко дъждовни капки шибнаха бузата му като куршуми. Плисне ли порой, ще отмие следите за секунди.

Валентин затвори очи и зина срещу вятъра. Сякаш с надеждата въздушната струя да разпали у него искра за нов живот. Животът. Защо нещата и хората придобиват истинската си стойност едва когато си отиват завинаги? Свободата. Тя. А сега и животът.

Животът, който изтичаше от него. Усещаше как кръвта, напълнила обувките му, изстива. Ненавиждаше кръвта. Другият я обичаше, не той. Онзи, с когото бе сключил съглашението. В кой момент Валентин прозря, че не той е Дявола, а другият, кръволюбецът? Че той, Валентин Йертсен, е продал и изгубил душата си? Валентин Йертсен вдигна лице към небето и се засмя. Бурята връхлетя. Демонът вилнееше на воля.

Хари тичаше с пистолет в едната ръка и телефон в другата.

През откритото поле. Спусна се по баира, тикан от попътния вятър. Валентин беше ранен и бе избрал най-лесния път, за да вземе максимална преднина пред преследвачите си. Хари усещаше как при всяко оттласкване земята, набиваща се в стъпалата му, изпраща сътресения чак до мозъчната му кора, усещаше, че стомахът му се кани да се обърне, но упорито преглъщаше киселата слюнка. Мислеше за горска пътека. За мъж в нов екип „Ъндър Армър“. И тичаше.

Наближи горичка и забави крачка. Промени посоката и сякаш се облегна на вятъра.

Между дърветата се гушеше ниска, порутена барака. Прогнили дъски, покрив от гофрирана ламарина. Навярно я използваха за съхранение на инструменти или за убежище, където животните да се прислонят на сушина при дъжд.

Хари насочи лъча към бараката. Чуваше единствено бурята. Цареше мрак. Дори в топъл ден с благоприятна посока на вятъра той не би усетил миризмата на кръв, но въпреки това Хари беше сигурен, че Валентин е вътре. Тази негова интуиция нерядко му погаждаше номера.

Той пак наведе лъча към земята. Кървавите петна се сгъстяваха и досегашната им издължена форма се заобляше. И Валентин бе забавил крачка. За да прецени ситуацията. Или просто от изтощение. Защото състоянието му го е принудило да спре. Кървавите следи, дотук по права линия, правеха завой. Към бараката. Хари не се лъжеше в предположението си.

Ускори ход и хукна напред към горичката вдясно от бараката. Навлезе тичешком навътре между дърветата, после спря, изгаси светлината на телефона, вдигна пистолета и заобиколи така, че да излезе от другата страна на бараката. Последния участък го мина лазешком.

Вятърът го блъскаше в лицето. Това намаляваше риска Валентин да го чуе. Поривите довяваха далечен вой на полицейски сирени, на моменти заглушаван от вятъра.

Хари пропълзя над повалено дърво. Беззвучна светкавица. Тя озари силует пред бараката. Беше той. Седеше между две дървета с гръб към Хари, само на пет-шест метра по-нататък.

Хари вдигна пистолета срещу фигурата.

— Валентин!

Викът му се удави в забавилия се мощен гръм, но Хари забеляза как силуетът се вцепени.

— Държа те на мушка, Валентин. Пусни оръжието.

Внезапно вятърът стихна и Хари чу друг звук. Висок смях.

— Хари… Най-после дойде да си поиграем.

— Човек не бива да спира, преди играта да тръгне по неговите правила. Пусни оръжието.