Джеффри Дивер - Спящата кукла

Заслушана в музиката на момчето (стори й се, че беше „Колдплей“), тя се подвоуми за минута, после спонтанно извади мобилния си телефон, намери номера, който й трябваше, и натисна зеленото копче.

— Здравей — обади се Брайън Гъндерсън.

Дисплеят, изписващ името на този, който те търси, бе довел до възникването на нов начин за водене на телефонните разговори. Брайън имаше цели три секунди на разположение да обмисли репликите си.

— Здравей — отговори тя. — Извинявай, че не ти се обадих. Знам, че си ме търсил няколко пъти.

Той се засмя, както бе свикнала да го слуша от няколкото им излизания на ресторант или на плажа. Приятен смях. И умееше да се целува, спомни си тя.

— Признавам, че имаше извинителна причина. Гледах новините. Кой е Овърби?

— Шефът ми.

— А, оня смахнатият, за когото ми разправяше?

— Да.

Данс се запита дали не е била твърде недискретна.

— Гледах една пресконференция и той спомена името ти. Каза, че си му помагала за залавянето на Пел.

Тя се засмя. Ако Ти Джей го беше чул, моментално щеше да й лепне прякора „Помощник Данс“.

— Хванахте го, значи.

— Да, хванахме го.

Да беше само това…

— Ти как си? — попита тя.

— Добре. Бях за няколко дни в Сан Франциско, изстисквах пари от хора, които изстискват пари от други хора. Спечелих си добър хонорар. Всички са доволни.

Разказа, че спукал гума на Сто и първо шосе, докато се прибирал. Музиканти от любителски квартет, връщащи се от турне, спрели и му сменили гумата.

— Пееха ли, докато я сменяха?

— Уви, не. Но ще отида на някое от представленията им в Бърлингейм.

„Това покана ли е?“ — почуди се Данс.

— Как са децата? — поинтересува се той.

— Добре са. Вършат си детските работи.

Тя замълча, запита се дали първо да го покани на кафе, или направо на ресторант. Реши, че една вечеря ще е съвсем уместна, след като вече са излизали.

— Благодаря все пак, че се обади.

— Няма защо.

— Е, няма значение.

„Няма значение“ ли?

— Знаеш ли защо те търсих? С една позната отиваме в Ла Хоя тази седмица.

„Позната“ — тази удобна дума.

— Чудесно. Ще се гмуркате ли? Беше споменал, че обичаш. Спомням си.

При Ла Хоя има голям резерват за морски животни. С Брайън бяха говорили да отидат някога.

— О, да. И това сме предвидили. Исках да те попитам за онази книга, която ти бях дал, пътеводителя за туристическите маршрути около Сан Диего.

— О, съжалявам.

— Няма нищо. Купих си нов. Задръж го. Може някой ден да отидеш.

Тя се засмя — нервен смях като запазената марка на Мортън Негъл.

— Добре.

— Иначе как си?

— Ами, супер.

— Ще ти се обадя, когато се върна.

Експертът по кинесика, опитният наблюдател на човешкото поведение, Катрин Данс знаеше, че много често хората лъжат, очакват — дори се надяват — събеседникът им да усети лъжата. Обикновено в ситуации като тази.

— Ще се радвам, Брайън.

Предполагаше, че вече никога няма да се чуят.

Данс затвори телефона и отиде в стаята си. Разбута купищата обувки и изрови старата си китара „Мартин 00-18“, модел отпреди четирийсет години, с махагонов гръб и страни и предна дъска от смърчово дърво, потъмняло с годините до цвета на гъст карамел.

Отново излезе на терасата и седна. С непохватни от студа (и липсата на тренинг) пръсти настрои инструмента и засвири. Първо няколко лесни гами и арпеджи, после песента на Боб Дилън „Утре е след цяла вечност“.

Мислите й блуждаеха — между Брайън Гъндерсън и вечерта с Уинстън Келъг на предната седалка на служебния форд „Таурус“.

Миризма на мента, пот и афтършейв…

Докато свиреше, забеляза раздвижване в къщата. Синът й се промъкна до хладилника в кухнята, грабна чаша мляко и бисквитите и пак изтича в стаята си.

Данс се замисли, че през цялото време е смятала държането на Уес за отклонение от нормалното поведение, недостатък, който трябва да се оправи.

„Родителите често остават с чувството, че възраженията на децата им срещу възможен втори баща или дори срещу случайни партньори са основателни. Това мислене е погрешно…“

Сега не беше убедена. Може би понякога възраженията им наистина са основателни. Може би трябва да ги слушаме непредубедено, като при разпит на свидетели или заподозрени. Може би твърде малко му обръщаше внимание. Да, наистина, Уес бе само дете, не любовен партньор, но и той имаше право на глас.

„Коя съм аз? — запита се тя. — Специалист по кинесика, който определя основни поведенчески профили и търси отклонения от тях. Дали авантюрата ми с Уинстън Келъг не беше отклонение от основния ми профил?“