Джеффри Дивер - Спящата кукла

За човека, който се опита да я убие…

— Ще се погрижа.

— Благодаря.

В този момент тъмносиня акура навлезе рязко на паркинга и спря със свирене на гуми. Появата й бе толкова внезапна, че Данс приклекна и спусна ръката си към пистолета.

От автомобила обаче слезе Саманта Маккой. Приближи се към полицайката и Линда. Попита болната:

— Как си?

— Натъпкаха ме с лекарства. Мисля, че утре ще съм като парцал. Може би и през следващия месец.

— Тръгваш си, без да се сбогуваш.

— Защо мислиш така? Щях да ти се обадя.

Данс веднага долови лъжата. Вероятно Саманта също.

— Добре изглеждаш.

Линда отново се изкиска.

Настъпи тишина. Пълна тишина — мъглата поглъщаше околните шумове.

Саманта сложи ръце на кръста си и погледна жената в количката.

— Доста странни бяха тези дни, а?

В отговор — пак смях, изморен и предпазлив.

— Линда, искам да ти се обадя. Можем да се срещнем пак.

— Защо? Да ме психоанализираш? Да ме спасиш от ноктите на църквата?

В думите й имаше горчивина.

— Просто искам да те видя. Не е нужно да има друга причина.

Линда явно напрегна ума си, за да отговори:

— Сам, преди осем-девет години с теб бяхме различни хора. Сега сме още по-различни. Нямаме нищо общо.

— Нищо общо ли? Не е вярно. Заедно минахме през адски изпитания.

— Да, така е. Бог ни помогна да оцелеем, после ни изпрати в различни посоки.

Саманта коленичи и взе ръката на другата жена, като внимаваше да не докосне раната й. Така навлизаше в личната проксемична зона на Линда.

— Чуй ме. Слушаш ли ме?

— Какво? — нетърпеливо се сопна тя.

— Живял някога един човек.

— Какъв човек?

— Само слушай. Човекът си стоял вкъщи и станало наводнение, много силно наводнение. Водата заляла първия етаж и спасителите изпратили лодка, но той ги отпратил: „Вървете си, Бог ще ме спаси.“ Водата заляла втория етаж. Изпратили втора лодка, но той пак: „Не, вървете, Бог ще ме спаси.“ Водата продължила да се покачва и той се качил на покрива. Изпратили хеликоптер, но той все повтарял: „Вървете си, Бог ще ме спаси.“ И хеликоптерът отлетял.

— За какво говориш? — попита Линда.

Другата жена продължи:

— Водата го заляла и той се удавил. Озовал се на небето пред Господ и го попитал: „Господи, защо не ме спаси?“ Господ недоумяващо поклатил глава: „Странна работа, не разбирам какво не е наред. Изпратих ти две лодки и хеликоптер.“

Данс се изсмя. Линда примигна, явно разбра шегата и й идваше да се засмее, но се сдържа.

— Хайде, Линда. Ние сме последният хеликоптер една за друга.

Другата жена не отговори.

Сам пъхна визитната си картичка в ръката й.

— Обади се, ако решиш.

Линда мълчаливо се втренчи в картичката. След малко каза:

— Сара Старки? Така ли се казваш?

Саманта се усмихна:

— Това няма как да променя. Но ще кажа на съпруга си. Всичко. Обадих му се и скоро ще пристигне със сина ни. Ще останем няколко дни в района. Поне така се надявам. Но след като му кажа истината, може просто да обърне колата и да си тръгне.

Линда не коментира. Завъртя картичката и се загледа към алеята, по която се приближаваше очукан сребрист пикап. Колата спря и Роджър Уитфийлд слезе.

Саманта се представи с истинското си име, не като „Сара“.

Братът на Линда вдигна вежди и сдържано стисна ръката й. После с Данс помогнаха на ранената да се качи и полицайката затвори вратата.

Саманта се покачи на стъпенката.

— Линда, помни: хеликоптера.

— Сбогом, Сам. Ще се моля за теб.

Без да продумат повече, братът и сестрата заминаха.

Саманта и Данс останаха загледани в пикапа по криволичещата алея, докато задните светлини се превърнаха в едва видимо бледо сияние в мъглата.

След като изчезнаха, Катрин попита:

— Кога ще пристигне съпругът ти?

— Преди час е тръгнал от Сан Хосе. Предполагам, че скоро ще се появи.

— Искаш ли да останете в бунгалото тази вечер?

— Да. Благодаря. — Сам кимна след пикапа. — Мислиш ли, че ще ми се обади?

Въпреки всичките си умения като детектив, въпреки способностите си да разчита жестовете и мимиките Катрин Данс не знаеше отговора на този въпрос. Единственото успокоение, което можеше да даде, беше:

— Е, нали все пак не хвърли картичката ти.

— Засега — тъжно се усмихна Сам и тръгна към колата си.

Вечерното небе бе чисто, мъглата се беше вдигнала.

Катрин Данс стоеше сама на Палубата. Патси и Дилън тичаха из задния двор, улисани в някаква кучешка игра. Тя бе приключила с приготовленията за утрешното тържество за рождения ден на баща си. Пиеше немска бира и слушаше „Прерийна компания вкъщи“, музикалното предаване на Гарисън Кийлър, което следеше от години. Когато то свърши, изключи стереото и чу далечни звуци от пианото на Маги и глухите баси от уредбата на Уес.