Джеффри Дивер - Спящата кукла

Това й напомни за времето, когато беше омъжена: дълги часове лежеше с извита назад глава и чакаше кръвотечението от носа й да спре, болката да отмине.

В стаята на Тим.

После с десетина други мъже.

Лежеше и чакаше ли, чакаше…

Джени знаеше, че трябва да стане и да действа. Полицията я търсеше — бе видяла снимката от шофьорската си книжка по телевизията, със сериозно лице и огромен нос. Лицето й пламна от срам, когато се видя.

„Затова си размърдай задника“ — каза си.

През последните няколко часа, докато лежеше в евтиното легло, провиснало и с дюшек, целият на буци, тя почувства, че нещо странно става с нея.

Внезапна промяна, като първа есенна слана. Отначало не можа да определи какво чувства. После се досети.

Гняв.

Това чувство бе рядко за Джени Марстън. Обида, страх — да, тя умееше да се свива, да търпи…

Сега обаче я обхвана гняв. Ръцете й затрепериха, дишаше учестено. После, макар че гневът не отмина, тя се почувства абсолютно спокойна. Както при приготвянето на карамел: вариш захарта, докато закипи и се превърне в изпускаща мехури опасна смес (може да залепне за кожата ти и да я изгори като нагорещено лепило). После я изливаш върху мраморна плоча, тя изстива и се превръща в крехък твърд слой.

Това чувстваше Джени сега. Студен, твърд гняв в сърцето си. Твърд…

Със стиснати зъби, с разтуптяно сърце, тя влезе в банята и пусна душа. По-късно седна пред евтината тоалетка пред огледалото и си сложи грим. Отдели близо половин час.

Погледна се. И онова, което видя, й хареса.

Ангелски песни…

Пак си спомни четвъртъка, когато стояха до форда; тя заплака и прегърна Даниел.

— Много ще ми липсваш, миличък.

— Хайде, красавице — прошепна той. — Трябва да свърша една работа, да се погрижа никой да не ни безпокои на нашия планински връх. Но и ти трябва да направиш нещо.

— Какво, Даниел?

— Спомняш ли си онази вечер на брега? Когато поисках да ми помогнеш? Жената в багажника?

Тя кимна:

— Искаш… искаш пак да ти помогна да направиш нещо такова?

Даниел се втренчи в нея със сините си очи.

— Не искам да ми помагаш. Искам да го направиш сама.

— Аз ли?

Той се наведе по-близо към нея.

— Да. Ако не го направиш, никога няма да имаме спокойствие, никога няма да сме заедно.

Тя кимна. Даниел й даде пистолета, който бе взел от полицая, охраняващ къщата на Джеймс Рейнолдс. Показа й как да го използва. Джени се изненада колко е лесно.

Сега, чувствайки гнева в сърцето си, крехък като твърд карамел, Джени отиде при леглото и изтърси съдържанието на найлоновия плик, в който носеше нещата си: пистолета, половината от парите, някои лични вещи и листчето, което й беше дал Даниел. Джени го разгъна и се втренчи в написаните на него имена — Катрин, Стюарт и Еди Данс — и адреси.

Отново чу гласа на любимия си, докато пъхаше пистолета в плика и й го подаваше:

— Имай търпение, красавице. Не бързай. Кое е най-важното, на което съм те научил?

— Владей чувствата си.

Той се усмихна:

— Ти си моята отличничка.

След това я целуна — последната им целувка.

Данс тръгна за мотел „Пойнт Лобос“, за да уреди прехвърлянето на разходите от кредитната карта на Келъг към сметката на КБР.

Чарлс Овърби, разбира се, не беше доволен от тези допълнителни разноски, но щеше да е конфликт на интереси, ако оставят обвиняемия да плаща за помощта си към същата институция, която го е арестувала. Затова началникът се съгласи да му плати хотела. Поддръжката му за съдебното преследване срещу Келъг не означаваше, че е променил по принцип отношението си към Данс. Вдигна й голям скандал за сметката. („Каберне «Джордан»? Кой е пил «Джордан»? И то две бутилки!“)

Тя премълча, че е предложила на Саманта да остане още няколко дни.

В колата си пусна диск на „Алтан“. Келтска музика. Мелодията звучеше малко призрачно, съвсем подходяща за тези обстоятелства — на път към мястото, където бяха загинали няколко души.

Мислеше си за планираното пътуване в Южна Калифорния през следващия уикенд с децата и кучетата. Искаше да запише група музиканти мексиканци в околностите на Охай. Бяха видели сайта й и бяха изпратили на Мартин няколко пробни файла със своя музика. Искаше да ги запише на живо. Ритмите бяха пленителни. Тя с нетърпение очакваше това пътуване.

Нямаше голямо движение (времето пак се беше влошило). Данс виждаше само една кола на целия път, син седан, който караше на неколкостотин метра зад нея.

Тя зави към мотела. Погледна телефона си. Все още никакви вести от О’Нийл, което я притесняваше. Можеше да му се обади под претекст да обсъдят случая, но не искаше. Освен това може би не беше зле малко да се дистанцира. Твърде деликатно е да имаш за приятел женен мъж.