Джеффри Дивер - Спящата кукла

Беше разбираемо.

След посещението в болницата Данс се върна в управлението на КБР, където завари Тириса Кройтън Болинг и леля й застанали до колата си. Очевидно я чакаха, за да се сбогуват.

Когато видя полицайката, лицето на момичето грейна. Поздравиха се топло.

— Чухме новината — мрачно измърмори лелята. — Мъртъв ли е?

Сякаш още не вярваше.

— Да.

Разказа им подробности за случилото се в Пойнт Лобос. Лелята изглеждаше нетърпелива, но Тириса искаше да чуе всичко. Данс не й спести нищо.

Момичето кимна, приемаше новините без емоция.

— Не знам как да ти се отблагодаря — каза полицайката. — Ти спаси живота на много хора.

Не споменаха нищо за събитията от нощта, когато Тириса се престорила на болна и близките й са били убити. Вероятно щеше да си остане тайна между нея и Данс. Какво пък? Да споделиш болката си с един човек често носи толкова облекчение, сякаш си я споделил с целия свят.

— Връщате ли се довечера?

— Да. — Момичето погледна леля си. — Но първо ще се отбием на едно място.

„Сигурно да хапнат в рибен ресторант или да напазаруват в лъскавите бутици в Лос Гатос“ — помисли си Катрин.

— Искам да видя къщата си — добави Тириса. — Старата ми къща.

Там, където са били убити родителите, братът и сестра й.

— Ще се срещнем с господин Негъл. Разговарял е с хората, които сега живеят там, и те са се съгласили да ме пуснат да разгледам.

— Негова ли беше идеята?

Данс беше готова да забрани посещението и знаеше, че Негъл веднага ще се подчини.

— Не, аз реших — отвърна момичето. — Просто, такова… искам да я видя. После господин Негъл ще дойде в Напа да ме разпита. За книгата. „Спящата кукла“. Така ще се казва. Не е ли яко да има цяла книга, написана за теб?

Мери Болинг не коментира, макар че по държането й — леко свити рамене, издадена напред брадичка — Данс веднага се досети, че не одобрява вечерната разходка и доста са спорили за това.

Понякога след важни събития — като събирането на Семейството или пътуването на Тириса, за да помогне за залавянето на убиеца — животът на участниците в тях претърпява сериозни промени. Това обаче не се случва много често и Данс не вярваше да стане и сега. Пред нея стояха същите хора, както преди няколко дни: загрижена за племенничката си жена на средна възраст, грубовата, но стараеща се добре да изпълнява ролята на осиновителка, и типично импулсивно момиче, спонтанно решило да извърши едно добро дело. Просто бяха поспорили как ще прекарат вечерта и в този случай момичето бе надделяло, несъмнено с цената на други отстъпки.

Може би самият спор бе една стъпка напред. Ето как — предполагаше Катрин — се променят хората: постепенно.

Тя прегърна Тириса, стисна ръката на леля й и им пожела лек път.

Пет минути по-късно се върна в „Женското царство“ в сградата на КБР и Мери-Елън Кресбах й направи кафе. Днес имаше бисквити с овесени ядки.

Полицайката влезе в кабинета си, събу пострадалите обувки и бръкна в шкафа за сандали „Джоан и Дейвид“. Протегна се и се облегна назад, отпи глътка силно кафе и потърси пакета ментови бонбони, които бе оставила някъде преди няколко дни. Лапна няколко, отново се протегна и се загледа в снимките на децата. Също и на съпруга се.

Как й се искаше да можеше да се сгуши до него тази вечер и да му разкаже за случая „Пел“.

„Ох, Бил…“

Телефонът й иззвъня.

Името на дисплея беше „Майкъл О’Нийл“. Стомахът й се сви от облекчение.

— Здравей — каза.

— Здравей, току-що чух новините. Добре ли си? Казаха, че имало престрелка.

— Един куршум прелетя покрай мен. Нищо сериозно.

— Как е Линда?

Тя му разказа.

— Ами Ребека?

— В интензивното. Но няма да излезе скоро.

О’Нийл й разказа за колата, с която Пел искал да отвлече вниманието им — любимия му метод. Убиецът принудил шофьора на нисана да подаде сигнал за собственото си убийство. После човекът се върнал вкъщи, скрил автомобила в гаража и седнал пред телевизора, откъдето чул за смъртта на Пел.

О’Нийл добави, че ще й изпрати доклада от огледа в „Бътерфлай Ин“, където Пел и Джени се настанили, след като избягали от „Сий Вю“, а също материалите от мотела „Пойнт Лобос“.

Данс се радваше, че чува гласа му. Нещо обаче не беше наред. Още беше резервиран. Не беше ядосан, но явно не се радваше особено, че разговаря с нея. Тя смяташе, че забележките, които бе направил за Уинстън Келъг, са неуместни, но макар и да не очакваше извинение, искаше обтегнатите им отношения да се изгладят.