Джеффри Дивер - Спящата кукла

— Какво става с теб? — попита тя.

При някои хора трябва да си по-настоятелен.

— Нищо.

Тази проклета дума, която може да означава всичко, от „чудесно“ до „мразя те“.

Тя го покани у тях довечера.

— Не мога, съжалявам. С Ан имаме планове.

Аха. Планове.

Това също бе от онези думички…

— Трябва да затварям. Исках само да ти кажа за шофьора на нисана.

— Добре. Пази се.

Щрак…

Данс се намръщи и се зачете в една папка.

Десет минути по-късно Уинстън Келъг се появи на вратата. Тя му махна към едно кресло и агентът се настани. Не се беше преоблякъл, дрехите му още бяха изцапани с кал и пясък. Той видя похабените й обувки при вратата и посочи своите. Засмя се:

— В шкафа ти едва ли ще има нещо като за мен.

— Съжалявам — отговори тя съвсем сериозно, сякаш не разбра, че е шега. — Всичките са трийсет и седми номер.

Обсъдиха докладите, които трябваше да подготвят, и комисията по разследване на стрелбата, която щеше да разгледа инцидента. Данс се почуди колко ще стои в района агентът от ФБР и прецени, че независимо дали иска да излиза с нея или не, ще трябва да остане четири-пет дни — за свикването на комисията и разследването трябваше време.

„После. Как ти звучи?…“

Келъг се протегна, както бе направила Данс преди няколко минути. Тя долови съвсем слаб признак на тревога от изражението му. Нещо го измъчваше. Разбира се, че стрелбата. Данс никога не беше стреляла по заподозрян, камо ли да убие някого. Беше участвала в залавяне на опасни престъпници, някои от които бяха убити при акцията. Други по-късно бяха осъдени на смърт. Но съвсем друго бе да насочиш оръжие към някого и да отнемеш живот.

На Келъг му се случваше за втори път за сравнително кратък срок.

— Какво ще правиш после? — попита тя.

— Трябва да изнеса семинар във Вашингтон за религиозния фундаментализъм — има много общо със сектантската психология. После ще си взема почивка. Ако съдбата не ми сервира някоя нова изненада.

Той се прегърби и затвори очи.

С мръсни, обикновени дрехи, с разрошена коса и леко брадясал, изглеждаше доста привлекателен, даде си сметка Данс.

— Извинявай — каза той, като отвори очи и се засмя. — Не е учтиво да се спи в кабинета на колега.

Усмивката му беше искрена и каквото го тревожеше преди, вече бе останало на заден план. Келъг изведнъж добави:

— О, има още нещо. Довечера трябва да подготвям документи, но утре мога ли да те поканя на ресторант? Бяхме се разбрали за после, нали помниш?

Тя се замисли: „Знаеш стратегията на хитрите престъпници при разпит: очакват всеки въпрос, който ще им зададеш, и имат подготвен отговор.“

Но въпреки че си мислеше за това, предложението му я изненада.

„И така, какво ще отговориш?“ — запита се.

— Става ли за утре? — повтори той.

Прозвуча срамежливо — странно за човек, който току-що е застрелял един от най-опасните престъпници в историята на Монтерей.

„Стига си се колебала“ — рече си Данс; плъзна поглед към снимките на децата, на кучетата, на покойния си съпруг. Замисли се за Уес.

— Става. Утре е идеално — отвърна накрая.

— Свърши — каза тихо на майка си.

— Чух. Майкъл ни каза, когато бяхме в управлението.

Бяха у родителите й в Кармел. Семейството й се беше върнало от укрепеното си скривалище в централата на КБР.

— Бандата знае ли?

Данс имаше предвид децата.

— Казах им по малко по-заобиколен начин. Нещо от рода: „Довечера мама ще се прибере навреме, защото онова глупаво преследване свърши и са хванали лошия чичко.“ Нещо такова. Магс не ми обърна внимание, упражняваше се с нова песен за занималнята по пиано. Уес тръгна да гледа телевизия, но Стю го изкара навън да играят пинг-понг. После като че ли забрави… Но забележи, че казвам само „като че ли“.

Данс бе споделила пред родителите си, че иска да спестява на децата всяка новина за насилие и смърт, особено ако е свързана с работата й. Искаше да мине повече време от смъртта на баща им.

— Ще го следя. Благодаря, мамо.

Отвори една бира, наля в две чаши и подаде едната на майка си.

Еди отпи, после се намръщи и попита:

— Кога хванахте Пел?

Данс й каза приблизителния час.

— Защо?

Майка й погледна часовника.

— Сигурна съм, че между четири и четири и половина чух някого в двора. Отначало не ми хрумна, но после си помислих дали Пел не е открил къде живеем. Дали не е дошъл да си отмъсти или нещо такова. Малко се уплаших. Въпреки че отпред имаше полицейска кола.