Джеффри Дивер - Спящата кукла

Данс отново бе сменила позицията си; надникна бързо иззад един бор.

Уинстън Келъг вървеше по плажа, приближаваше се към мястото, откъдето беше стрелял Пел. Промъкваше се бавно, оглеждаше се, държеше пистолета с две ръце. Погледна една канара и явно се колебаеше дали да се покатери. Скалата обаче бе отвесна, а Келъг носеше обикновени обувки, неподходящи за катерене по мокри камъни. Освен това така щеше да стане лесна мишена.

Погледна пак пътеката и явно забеляза следи в пясъка близо до мястото, където Данс бе видяла Пел. Приведе се и тръгна натам. Спря зад една канара.

— Какво става? — попита Саманта.

Катрин поклати глава. Погледна Линда, която едва се държеше, изглеждаше по-бледа. Бе изгубила много кръв. Нуждаеше се от лекарска помощ.

Данс се обади в шерифството и попита какво става с подкрепленията.

— Специалният отряд ще дойде след пет минути, лодките — след петнайсет.

Въздъхна. Защо толкова се бавеха? Тя им даде приблизителните си координати и обясни как трябва да се приближат медиците, за да не попаднат под обстрел. Погледна към плажа и видя Уинстън Келъг предпазливо да заобикаля канарата, обагрена в тъмночервено от слънчевите лъчи. Федералният агент отиваше право към мястото, където преди пет минути се беше скрил Пел.

Минутите й се струваха като часове.

„Къде е? Какво…“

Проехтя гърмеж.

„Какво, по дяволите, беше това?“

От скалите се чуха няколко изстрела, последва кратко затишие, после — пак изстрели.

— Какво става? — извика Саманта.

— Не знам. — Данс извади радиостанцията. — Уин, Уин! Чуваш ли?

Но единствените звуци, които чу, бяха бученето на вълните и пронизителните писъци на уплашени чайки.

Катрин Данс тичаше по плажа. Обувките й „Алдо“, едни от любимите й, щяха да станат на нищо от солената вода. Не я интересуваше.

Отзад, на възвишението, хората от „Бърза помощ“ носеха Линда към линейката, спряна на паркинга на мотела. Саманта беше с тях. Данс кимна на двама полицаи от шерифството, първите пристигнали на местопроизшествието, които опъваха жълта найлонова лента между скалите, макар че единственият натрапник, който би могъл да заличи уликите, бе прииждащият прилив. Данс се наведе да мине под лентата, зави зад канарата, очаквайки да види поредния труп.

Спря за миг. После изтича при Уинстън Келъг и го прегърна. Той изглеждаше разтреперан и не сваляше поглед от онова, което лежеше пред тях — трупът на Даниел Пел.

Убиецът бе проснат по гръб, със свити, изцапани с пясък колене, стърчащи нагоре, и разперени ръце. Пистолетът му беше наблизо. Очите му бяха притворени, вече не ясносини, а помътнели.

Катрин осъзна, че още притиска с ръка гърба на Келъг. Отдръпна се и попита:

— Какво стана?

— Почти се сблъскахме. Криеше се тук. — Посочи няколко скупчени канари. — Видях го навреме и се скрих. Беше ми останала една фугасна граната от вчера. Хвърлих я и го замаях. Той започна да стреля, но имах късмет. Слънцето беше зад гърба ми. Заслепяваше го. Отвърнах на огъня и… — Сви рамене.

— Добре ли си?

— О, да. Малко одран от камъните. Катеренето не ми се удава много.

Телефонът й иззвъня. Тя погледна дисплея и вдигна. Беше Ти Джей.

— Линда е добре. Изгубила е кръв, но куршумът не е увредил важни органи. Саманта също не е ранена тежко.

— Саманта ли? — Данс не беше забелязала жената да е ранена. — Какво й е?

— Само драскотини и синини. Имала е боксов рунд с покойния. Преди да почине, разбира се. Боли я, но ще й мине.

Била се е с Пел?

Мишлето…

Дойдоха криминалисти от шерифството и започнаха огледа. Майкъл О’Нийл го нямаше.

Един от полицаите се обърна към Келъг:

— Поздравления.

Кимна към тялото.

Федералният агент се усмихна скромно.

Всеки специалист по кинесика знае, че усмивката е реакцията, която най-трудно се поддава на анализ. Намръщването, изражението на объркване и влюбеният поглед са еднозначни. Усмивката обаче може да изразява омраза, безразличие, веселост, любов…

Данс не можеше да се досети какво означава тази усмивка. Забеляза обаче, че когато Келъг погледна току-що убития от него човек, тя изчезна, сякаш никога не се е появявала.

Катрин Данс и Саманта Маккой отидоха в болница „Монтерей Бей“, за да видят Линда Уитфийлд, която бе в съзнание и се чувстваше добре. Беше прекарала нощта тук, но според лекарите можеше да си тръгне.

После Рей Каранео закара Саманта в мотела „Пойнт Лобос“ и тя реши да пренощува там, вместо да тръгне веднага за вкъщи. Данс я покани на вечеря, но жената отклони поканата с обяснението, че иска „да остане малко сама“.