Джеффри Дивер - Спящата кукла

Болката в сърцето на Линда бе силна почти колкото тази от раната. Тя бе простила на Даниел за миналото. Беше готова да му прости и за настоящето.

„Но той ме простреля.“

Искаше да легне. Нека Исус да ги закриля, нека Исус да ги спаси. Прошепна тези думи на Сам, а може би не. Може би само си въобразяваше.

Саманта не продумваше. Дърпаше я безжалостно напред по криволичещите пътеки през красивата и същевременно зловеща гора.

Пол, Хенри, Лайза… имената на децата от приюта изникнаха в съзнанието й.

Не, те бяха миналата година. Бяха си отишли. Сега имаше други.

Как се казваха?

„Защо нямам семейство? Защото Господ Бог ми е отредил друго, ето защо. Защото Саманта ме предаде.“

Безумни мисли се въртяха в ума й като неуморните вълни в океана наблизо.

— Боли.

— Не спирай — прошепна Сам. — Катрин и агентът от ФБР скоро ще се появят.

— Той ме простреля. Даниел ме простреля.

Причерня й. Щеше да припадне. „Какво ще направи Мишлето тогава — запита се. — Ще метне осемдесетте ми кила на гръб? Не, ще ме предаде, както направи преди. Саманта, моят Юда.“

Отнякъде идваше шум на вълни, мокрите борове и кипариси шумяха от вятъра, Линда чу стъпките на Даниел Пел. Изпукване на клонка, шумолене на листа. Те продължиха да бягат. Спъна се в стърчащ корен и падна тежко. Болката от раната бе нетърпима.

— Ох!

— Шшшт!

— Боли!

Гласът на Сам трепереше от страх:

— Стани, Линда, хайде! Моля те!

— Не мога.

Стъпки. По-близо.

На Линда й хрумна, че може да са полицаите. Катрин и симпатичният агент от ФБР. Тя присви очи от болка и погледна назад.

Не, не бяха полицаите. На двайсетина метра видя Пел. Той ги забеляза. Забави крачка, пое си въздух и тръгна към тях. Линда се обърна към Саманта.

Но нея я нямаше.

Отново я изостави, точно както преди години.

Изостави я през онези ужасни нощи в стаята на Даниел Пел.

Сама тогава, тя беше сама и сега.

— Прекрасна моя Линда.

Пел се приближи бавно.

Тя присви очи от болка.

— Даниел, чуй ме. Още не е късно. Бог ще ти прости. Предай се.

Той се изсмя, сякаш беше шега.

— Бог. Бог щял да ми прости… Ребека ми каза, че си станала набожна.

— Ще ме убиеш ли?

— Къде е Сам?

— Моля те! Не го прави. Можеш да се промениш.

— Да се променя ли? О, Линда, хората не се променят. Никога, никога. Ами, че ти си същата, каквато те намерих, със зачервени очи и подпухнала от плач под онова дърво в парка „Голдън Гейт“, избягала от къщи.

На Линда й причерня, пред очите й засвяткаха ярки искри. Болката намаля и тя почти изгуби съзнание. Когато отново дойде на себе си, той се беше навел над нея и държеше ножа.

— Съжалявам, мила. Трябва да го направя по този начин. — Абсурдно, но искрено звучащо извинение. — Ще бъде бързо. Разбирам си от работата. Няма да почувстваш нищо.

— Отче наш…

Той дръпна главата й назад, за да оголи гърлото й. Тя се опита да се съпротивлява, но нямаше сили. Мъглата съвсем се беше разнесла и когато той приближи острието, Линда видя червеното сияние на спускащото се слънце.

— … който си на небесата. Да се слави името ти…

Тогава някакво дърво се сгромоляса.

Или лавина от камъни се стовари върху пътеката.

Или ято обезумели чайки с бесни крясъци се спуснаха върху тях.

Даниел Пел изохка и падна на каменистата земя.

Саманта Маккой отскочи от убиеца, изправи се и истерично го заудря с дебел клон по главата и ръцете. Той изглеждаше удивен, че малкото Мишле го напада, жената, която тичаше да изпълни всичко, което й наредеше, която никога не посмя да му откаже.

Освен веднъж…

Даниел замахна с ножа, но тя отскочи. Той посегна към пистолета, паднал на пътеката, но дебелата тояга го удари пак и пак, отскочи от главата му, разкъса едното му ухо. Той изкрещя от болка.

— Мамка ти!

Изправи се. Замахна с юмрук и улучи коляното й. Тя падна.

Даниел се хвърли на земята и грабна пистолета. Изправи се и насочи дулото към нея. Саманта обаче скочи на крака и отново замахна с клона, стискайки го с две ръце. Улучи рамото му. Той се олюля назад.

Линда си спомни две думи от миналото. Онова, което Даниел казваше, за да похвали някого от Семейството: „Ти държа твърдо, красавице.“

„Дръж твърдо…“

Саманта отново замахна.

Сега обаче Даниел бе застанал стабилно. Хвана тоягата с лявата си ръка. За момент останаха втренчени един в друг, свързани с клона като с пъпна връв. Даниел се усмихна тъжно и вдигна пистолета.

— Не! — изхриптя Линда.