Джеффри Дивер - Спящата кукла

— Не, не! — изписка Линда.

Чуха бързи стъпки. Даниел Пел тичаше към бунгалото.

Сам бе като парализирана.

В последния момент се окопити и затръшна вратата, успя да сложи веригата и да се отдръпне, преди нов куршум да пробие дървото. Посегна към телефона.

Пел ритна вратата. Вторият ритник разби ключалката, но веригата задържа вратата. Тя се открехна само на няколко сантиметра.

— В стаята на Ребека! — изкрещя Сам.

Изтича при Линда и я хвана за ръката, но тя стоеше като закована.

Сам предположи, че се е вцепенила от ужас. Лицето на другата жена обаче изобщо не изглеждаше уплашено.

Тя се дръпна от Сам и извика:

— Даниел.

— Какво правиш? — изкрещя Саманта. — Хайде!

Пел отново изрита вратата, но веригата още държеше. Сам завлече Линда на няколко крачки към стаята на Ребека, но тя се съпротивляваше.

— Даниел — повтори. — Изслушай ме, моля те. Не е късно. Още можеш да се предадеш. Ще ти намерим адвокат. Ще се погрижа да си…

Пел стреля.

Просто вдигна пистолета, прицели се през процепа на вратата и я простреля в корема небрежно, сякаш пропъждаше муха. Опита се да стреля пак, но Сам завлече ранената си приятелка в стаята на Ребека. Пел пак изрита вратата. Този път тя се отвори, блъсна се в стената и разби една картина с морски пейзаж.

Сам затвори и заключи вратата на Ребека. Прошепна трескаво:

— Трябва да се махнем! Не можем да чакаме тук.

Пел пробва бравата. Изрита вратата, но тя се отваряше навън и издържа.

Тръпки побиха Сам. Беше сигурна, че Пел ще започне да стреля през вратата и някой случаен куршум ще я улучи. Помогна на Линда да се прехвърли през прозореца, избута я, после и тя прескочи, стъпи на росната, ухаеща земя. Линда стенеше от болка и притискаше корема си.

Сам й помогна да се изправи, стисна с всички сили ръката й и я повлече към гората.

— Той ме простреля — изстена Линда, все още невярваща. — Боли. Слушай… чакай, къде отиваме?

Сам не я слушаше. Единствената й мисъл бе да избягат колкото могат по-далеч от бунгалото. В каква посока, нямаше представа. Знаеше само, че пред тях са само безкрайната гора, стръмните скали и, на края на света, бушуващият сив океан.

— Не — прошепна Катрин Данс. — Не…

Уин Келъг спря рязко до двамата полицаи, проснати пред бунгалото.

— Провери как са — извика й и извади мобилния си телефон да повика подкрепления.

С пистолет в потната си ръка, Данс коленичи до единия полицай. Беше мъртъв. Лежеше в огромна кървава локва, по-тъмна от асфалта, който бе смъртното му ложе. Другият също беше умрял. Тя вдигна очи и прошепна:

— Мъртви…

Келъг затвори телефона и се приближи. Макар че не се бяха обучавали да действат заедно, двамата се приближиха до бунгалото като партньори. Внимаваха да не се излагат на прицел, погледнаха полуотворената врата и прозорците.

— Влизам — обяви Келъг.

Данс кимна:

— С теб съм.

— Само ме прикривай. Следи вътрешните врати. Постоянно. Постоянно ги следи. Той ще държи пистолета напред. Гледай за метален блясък. Ако има трупове, не се занимавай с тях, докато не установим, че е чисто. — Докосна ръката й. — Това е важно. Разбра ли? Не им обръщай внимание, дори да крещят за помощ. Няма да можем да им помогнем, ако ни рани. Или застреля.

— Ясно.

— Готови?

Не, не беше готова. Но кимна. Той стисна рамото й. Пое си дълбоко въздух и бързо влезе, като държеше пистолета напред, насочваше го ту в една, ту в друга посока към всички ъгълчета на помещението.

Данс влезе след него, като внимаваше да следи вратите — и да вдига пистолета си нагоре, когато той мине пред нея.

„Следи, следи, следи…“

От време на време поглеждаше назад, към отворената врата — Пел лесно можеше да е заобиколил отвън.

— Чисто е — извика Келъг.

И, слава Богу, вътре нямаше трупове. Келъг обаче посочи петна от кръв, все още прясна, по перваза на прозореца в стаята на Ребека. Данс забеляза капки и по килима.

Погледна навън. Видя още кръв и стъпки в калта. Показа ги на Келъг и добави:

— Май са избягали и той ги гони.

— Отивам — заяви федералният агент. — Ти изчакай подкрепленията.

— Не — отсече тя, без да се замисли. — Моя беше идеята да ги съберем. Няма да позволя да умрат. Дължа им го.

Той се замисли за момент.

— Добре.

Изтичаха при задната врата. Данс си пое дълбоко дъх, отвори я и двамата изскочиха навън. Очакваше всеки момент да чуе гърмеж и да почувства сковаващата болка от куршума.

„Той ме нарани. Моят Даниел ме рани. Защо?“