Жорж Сименон: Мегре и трупът в кабинета

— Не, той не искаше. В началото ми казваше къде има намерение да работи и аз всеки път гледах да наглася нещата така, че да съм някъде наблизо. Обаче след като го забеляза, той престана да ми казва предварително какво ще прави.

— Защото се е страхувал да не ви арестуват може би?

— Да, може би. Но вероятно и от суеверие. Разбирате ли, макар че живеем заедно, той си е все същият затворен човек. Понякога може да изкара четирийсет и осем часа, без дори да ми каже нито дума. Но когато вечер виждам, че тръгва с велосипеда си, вече ми е ясно какво значи това.

Мегре си спомняше тази подробност. Някои вестници дори бяха нарекли Алфред Жусийом „крадеца на велосипед“.

— Това пак си е някаква негова идея. Мисли, че ако през нощта е с велосипед, това няма да направи толкова голямо впечатление, особено ако на рамото си носи чанта с инструменти. Хората ще мислят, че отива на работа. Нали виждате, че говоря с вас като с приятел.

Мегре все още се питаше за какво ли е дошла в кабинета му. Когато тя взе втора цигара, той й поднесе запалена клечка кибрит.

— Днес сме четвъртък. Във вторник срещу сряда през нощта Алфред тръгна да прави своя удар…

— Той ли ви съобщи за това?

— Не, но няколко нощи поред излизаше все по едно и също време, а това вече е знак, че е намислил нещо. Преди да се промъкне в някоя къща или в канцелария, той понякога ходи по цяла седмица да я наблюдава, за да види какви са навиците на хората там.

— И вероятно, за да се убеди, че в помещенията няма никого?

— Не. Точно това му е безразлично. Мисля, че дори предпочита да работи там, където има хора, отколкото в празно помещение. Той винаги се движи, без да вдига какъвто и да било шум. Сто пъти му се е случвало да дойде и да си легне до мен през нощта, без дори да забележа, че се е прибрал.

— Знаете ли къде е работил по-миналата нощ?

— Знам само, че е някъде в района на Ньой. Дори го разбрах съвсем случайно. Като се върна предния ден, ми разказа, че някакви полицаи му поискали документите. Сигурно са го помислили за някой от онези мръсници, защото го спрели в Булонския лес — там, където проститутките обикновено ходят да си оправят тоалета през почивките. „И къде стана това?“ — попитах го аз. „От другата страна на Градината за аклиматизация. Тъкмо се връщах от Ньой.“ И така, по-предната нощ той взе кутията с инструментите си и аз веднага разбрах, че отива да работи.

— Не беше ли пил?

— Не, той не пие, нито пуши. Просто няма сили за това. Непрекъснато се страхува, че ще получи пристъп. А когато това му се случи насред улицата и всички се струпват около него и започват да го съжаляват, той ужасно се срамува. Преди да тръгне, ми каза: „Май че този път наистина ще отидем да живеем на село.“

Мегре беше започнал да си води бележки, а после машинално взе да си рисува заврънкулки около тях.

— В колко часа излезе от дома ви на кея Жемап?

— Някъде около единайсет вечерта, както и предните вечери.

— Значи трябва да е пристигнал в Ньой към полунощ.

— Сигурно толкова е било. Той никога не караше много бързо, но пък, от друга страна, по това време обикновено няма задръствания.

— А кога го видяхте отново?

— Ами не съм го виждала оттогава.

— И затова смятате, че му се е случило нещо, така ли?

— Не, той ми телефонира.

— Кога?

— В пет часа сутринта. Още не бях заспала, понеже се тревожех. Той все се страхува, че ще получи пристъп посред улицата, а пък аз все си мисля какво може да му се случи, докато е на работа, разбирате ли? Чух, че телефонът долу в бистрото звъни. Нашата стая е точно над него. Собствениците още не бяха станали. Помислих си, че сигурно е за мен, и слязох. После по гласа му веднага познах, че здравата го е загазил. Говореше много тихо. „Ти ли си?“ — ме попита. „Да, аз съм.“ „Сама ли си?“ „Да, а ти къде си?“ „Близо до Северната гара, в едно малко кафене. Слушай, Тина — той винаги ми вика Тина, — на всяка цена трябва да изчезна за известно време.“ „Да не са те засекли?“ „Не, не е това. Не знам как да ти кажа. Наистина един човек ме видя, но не мисля, че е от полицията.“ „Успя ли да вземеш парите?“ „Не. Случи се точно преди да свърша каквото трябваше.“ „Но какво е станало?“ „Точно когато оправях ключалката, лампата ми изведнъж освети едно лице в ъгъла на стаята. Помислих си първо, че човекът е влязъл безшумно и сега ме наблюдава. Чак после забелязах, че очите му са като на мъртвец.“

Тя погледна Мегре.

— Сигурна съм, че не ме лъжеше. Ако го беше убил той, щеше да ми каже. Да знаете, че не ви разказвам врели-некипели. От дишането му по телефона се чувстваше, че всеки момент може да припадне. Толкова го е страх от смъртта…