Жорж Сименон: Мегре и трупът в кабинета

В тясната стая имаше само един стол. Мегре продължи да стои прав, докато момичето се хранеше, без да бърза. Не му обърна повече никакво внимание, все едно че освен нея в стаята нямаше никого.

По онова време трябва да е била на двайсетина години. Бледо момиче с безцветни очи и продълговато кокалесто лице. После започна да човърка зъбите си с кибритена клечка, а след това сипа вряла вода върху кафето.

— Казах ви да се облечете.

Беше му топло, а и миризмата на хотела го дразнеше. Дали се беше досетила, че му е неудобно? Тя съвършено спокойно си свали пеньоара, нощницата и бельото и след като остана гола като охлюв, се излегна върху разхвърляното легло и запали цигара.

— Чакам! — каза той с нетърпение, като се опитваше да гледа встрани.

— Аз също.

— Имам заповед за арест.

— Ами че, добре де, хайде, арестувайте ме!

— Облечете се и ме последвайте.

— Много си ми е добре така.

Положението взе да става комично. Тя беше спокойна, освен дето в безцветните й очи се бе запалило леко иронично пламъче.

— Казвате, че ще ме арестувате. Добре де, съгласна съм. Обаче не очаквайте отгоре на всичкото да ви помагам. Аз съм си вкъщи. Горещо е и имам право да си стоя гола. Ако много държите да ви последвам както съм сега — добре, на мен това не ми пречи.

Беше й повторил най-малко десет пъти:

— Облечете се!

Дали защото кожата й беше смъртнобледа, или заради гнусната обстановка, му се бе сторило тогава, че никога не е виждал толкова гола жена. Напразно хвърли дрехите й на леглото, напразно я заплашваше, а след това дори се опита да я увещава.

В крайна сметка слезе долу, за да извика двама полицаи, и цялата тази история наистина заприлича на гротеска. Наложи се насила да увият момичето в покривката от леглото и да я свалят като голям пощенски колет по тясното стълбище. Всички врати се отваряха по пътя им.

Не беше я срещал оттогава. Дори не беше чувал за нея.

— Нека влезе — произнесе Мегре с въздишка.

Веднага я позна. Стори му се, че изобщо не се бе променила — същото продълговато бледо лице, същите безцветни зеници и прекалено силно начервени устни, които наподобяваха кървяща рана. В погледа й съзираше и същата спокойна ирония на човек, видял толкова неща, че вече нищо няма значение за него.

Беше облечена в строга рокля, носеше светла сламена шапка, а на ръцете си беше сложила ръкавици.

— Още ли ми се сърдите?

Той смукна от лулата си, без да отговори.

— Може ли да седна? Разбрах, че са ви повишили и сигурно заради това не съм ви срещала. Може ли да се пуши тук?

Тя измъкна цигара от чантата си и я запали.

— Нека ви го кажа веднага, без да ви упреквам, все пак навремето аз бях права. Лепнаха ми една година, без да имам никаква вина. Наистина имаше една Люлю, но вие дори не си направихте труда да я потърсите. Бяхме двете заедно, когато срещнахме оня, дебелия, с многото мангизи. Той ни откара и двете, обаче след като ме опипа, на мен ми каза да се чупя — от кльощави мадами му се разваляло настроението. Трябваше да изчакам в коридора и след един час Люлю ми подаде портфейла му, за да го скрия.

— А с нея какво стана?

— Допреди пет години държеше малко ресторантче някъде на юг. Исках само това да ви кажа. На всеки му се случва да сбърка.

— За това ли дойдохте?

— Не, дойдох да ви разкажа за Алфред. Обаче ако той знаеше, че съм тук, пак щеше да каже, че съм тъпанарка. Трябваше да се обадя на инспектор Боасие, който го познава добре.

— Кой е този Алфред?

— Това е моят мъж. Наистина ми е съпруг — както си му е редът, пред кмета и дори пред свещеника. Понеже той е религиозен. Инспектор Боасие го е арестувал два-три пъти. Единия път Алфред лежа пет години във Фресън.

Гласът й беше станал почти дрезгав.

— Фамилията Жусийом сигурно не ви говори нищо, обаче, като ви кажа неговия прякор, сигурно ще се сетите. Често са го споменавали по вестниците. Викат му Тъжния Алфред.

— Онзи с огнеупорните каси ли?

— Да.

— Какво, скарахте ли се?

— Не. Не идвам за това, за което си мислите. Тези неща не са ми в характера. Значи познавате Алфред?

Мегре никога не го беше виждал, или по-точно само го беше зървал няколко пъти отдалеч по коридора, докато крадецът вероятно чакаше за разпит при Боасие. Смътно си спомняше дребен хилав човек с тревожен поглед. Дрехите като че бяха прекалено широки за слабото му тяло.

— Ние с вас, разбира се, не гледаме по еднакъв начин на него — каза тя. — Той е просто един нещастен човек. Но е по-интересен, отколкото си мислите. Живея с него вече почти дванайсет години и започвам да го опознавам.