Жорж Сименон - Мегре при министъра

— Описа ли ти той този човек?

— Не особено добре. Мъж на около четирийсет, приличал на служещ или на търговски пътник. Влязъл, без да каже нещо, малко преди осем часа, застанал на бара и си поръчал кафе с коняк. Нямал нито брада, нито мустаци. Бил по-скоро едър.

Мегре веднага си помисли, че това е точното описание на около дузина инспектори от улица „Де Сосе“.

— Нищо повече ли не научи?

— Напротив. След като обядвах, отново се обадих в Школата по строителство. Този път казах, че искам да говоря с Пикмал. Не казах кой съм, а и те не ме попитаха нищо. Казаха ми само, че не са го виждали през целия ден.

— В отпуска ли е излязъл?

— Не, чисто и просто не е идвал на работа. Но най-изненадващото е, че не се е обадил, за да предупреди за отсъствието си. Това му се случвало за първи път. Върнах се в „Отел дьо Бери“ и се качих в своята стая. После отидох да почукам на вратата на Пикмал. Там нямаше никого. Нищо не се беше променило след моето влизане.

Нали искахте да ви разкажа всички подробности. Отидох във Висшата школа и се престорих на негов приятел от провинцията. Успях да разбера къде се храни на обяд, на сто метра оттам, на улица „Де Сен Пер“, в ресторант, чиито собственици са нормандци.

Отидох в ресторанта. Пикмал не беше обядвал там днес. Видях кърпата му за храна, пъхната в номерираната му халка, както и една отворена бутилка минерална вода на масата, където се е хранел обикновено. Това е всичко, шефе. Сбъркал ли съм нещо?

Зададе с тревога последния си въпрос, защото Мегре бе смръщил чело, а лицето му бе придобило загрижен израз. Чудеше се дали и с това разследване щеше да се случи същото, което се бе случило навремето с онази, другата политическа афера. Мегре бе принуден от обстоятелствата да се заеме с нея, а после заради това го бяха пратили в немилост в Люсон.

Първия път пак всичко стана заради това съперничество между хората на улица „Де Сосе“ и тези на „Ке дез’ Орфевр“. Понеже всяка една от тези две полицейски институции получаваше различни указания, тъй като защитаваше в момента противоположни интереси заради борбата между високопоставените личности, пряко волята си.

В полунощ министър-председателят бе научил, че Поен е повикал Мегре на помощ…

В осем часа сутринта към Пикмал, онзи, който бе открил доклада „Калам“, се бе доближил непознат в малкото барче, в което той пиел кротко кафето си. Този непознат го е заговорил и той го е последвал, без да се съпротивлява и без да продума нито дума…

— Свършил си добра работа, малкият.

— Нямам ли правописни грешки?

— Не, не виждам такива.

— А сега какво?

— Не знам. Може би е най-добре да останеш в „Отел дьо Бери“, в случай че Пикмал се появи наново.

— Да ви се обадя ли в такъв случай?

— Да, или тук, или вкъщи.

Един от двамата, които бяха прочели доклада „Калам“, беше изчезнал…

Оставаше Поен, който също го беше прочел, но беше министър и следователно по-трудно можеше да бъде скрит някъде набързо.

Само като си помисли за това, Мегре отново усети в устата си онзи привкус на ракията от предната вечер. Веднага му се прииска да пийне една чаша бира на някое място, където край него ще има обикновени хора, които се занимават с обикновените си дребни проблеми.

Тъкмо когато Мегре се връщаше, без да бърза, от „Брасри Дофин“, където бе отишъл да пийне една голяма бира, той забеляза Жанвие да се отправя с бързи крачки към сградата на Съдебната полиция.

Към средата на следобеда вече почти се бе затоплило. Слънцето светеше по-ярко. За първи път от началото на годината Мегре остави палтото си в кабинета. Извика два-три пъти „Хей“, докато Жанвие се спря и го забеляза. После се запъти към него.

— Искаш ли да пийнем по чашка?

Без никаква конкретна причина, комисарят нямаше желание да се връща веднага на „Ке дез’ Орфевр“. Вероятно пролетта бе донякъде причина за това, както и неяснотата, сред която бе потопен още от предната вечер.

Жанвие гледаше доста странно. Както на Мегре му се стори, приличаше на човек, който не знае точно дали ще му се карат, или ще го поздравят за свършената работа. Вместо да останат на бара, те отидоха да седнат в залата в дъното, където по това време на деня нямаше никого.

— Ще пийнеш ли бира?

— Да, може.

Не говореха, докато не им донесоха поръчката.

— Не сме единствените, които се интересуваме от госпожицата, шефе — прошепна след това Жанвие. — Струва ми се дори, че доста хора се интересуват от нея.