Жорж Сименон - Мегре при министъра

— Разкажи ми подробно.

— Опитах се да следвам вашите инструкции. Вие ще ми кажете дали съм допуснал грешки. Най-напред се обадих в Школата по строителство, като казах, че съм братовчед на Пикмал, току-що съм пристигнал в Париж и искам да го видя, но не знам къде живее.

— Дадоха ли ти адреса му?

— Дадоха ми го, без да се колебаят. Той живее в „Отел дьо Бери“, на улица „Жакоб“, скромен хотел с около трийсет стаи. Самата собственичка е до голяма степен и чистачка, а пък мъжът й се занимава с рецепцията. Минах през къщи, за да си взема един куфар, после се върнах на улица „Жакоб“, като се представих за студент, както вие ме посъветвахте. Имах късмет, че намерих една свободна стая и я наех за една седмица. Беше около десет и половина, когато слязох и спрях на рецепцията, за да си поприказвам с хазаина.

— Спомена ли му за Пикмал?

— Да. Казах му, че съм се запознал с него по време на ваканцията и ми се струва, че живее тук някъде.

— И какво друго ти каза?

— Каза, че е излязъл. Всяка сутрин излизал от хотела в осем часа и отивал в един малък бар на ъгъла на улицата, където си пиел кафето. Всъщност трябва да бъде в Школата точно в осем и половина.

— А връща ли се в хотела през деня?

— Не. Винаги се връща към седем и половина, качва се в стаята си и вечер излиза оттам само един-два пъти в седмицата. Изглежда, е най-порядъчният мъж на света. Никой не му идва на гости, той нито се среща с жени, нито пуши, не пие, прекарва по цели вечери, а понякога и част от нощите си, в четене.

Мегре чувстваше, че Лапоент има още нещо да му разказва, и чакаше търпеливо.

— Може би не трябваше да правя това, но ми се стори, че е правилно. Когато разбрах, че стаята му се намира на същия етаж, където е и моята, и след като разбрах кой е номерът й, си помислих, че ще искате да разберете какво има вътре. През деня хотелът е почти празен. Само на третия етаж някой свиреше на саксофон, сигурно музикант репетираше, а освен това чувах чистачката на горния етаж. Опитах най-напред с моя ключ. Ключовете там са най-обикновени, стар модел. Не стана веднага, но като го нагласих по определен начин, успях да отворя вратата.

— Надявам се, че Пикмал не си беше в стаята?

— Не, нямаше го. Но ако някой търси моите отпечатъци, ще ги открие навсякъде, понеже не носех ръкавици. Отворих всички чекмеджета, гардероба, както и един куфар, който не беше заключен и беше сложен в един ъгъл. Пикмал има само още един костюм, тъмносив, както и още един чифт черни обувки. На гребена му липсват някои от зъбите. Четката му за зъби е стара. Не използва крем за бръснене, а само четка. Хазаинът на хотела не греши, като казва, че той прекарва по цели вечери в четене. Имаше книги по всички ъгли, най-вече по философия, политикономия и история. Повечето очевидно са били купувани на старо по кейовете на Сена. На три-четири от тях имаше печат от обществени библиотеки. Преписах си няколко имена на автори: Енгелс, Спиноза, Киркегор, свети Августин, Карл Маркс, Сен Симон… Това говори ли ви нещо?

— Да, продължавай нататък…

— В една картонена кутия в едно от чекмеджетата имаше стари и нови членски карти, някои от които са отпреди двайсет години, а други — само отпреди три. Най-старата беше от Огнените кръстове 4 4 Огнените кръстове, или Съюз на ветераните от войната — организация от края на 20-те години на миналия век. В тази организация членуват патриотично настроени французи, отхвърлящи крайния либерализъм в икономиката, разложението и корупцията в политическия живот и твърдо решени да се противопоставят на опитите на комунистическата левица да се добере до властта. — Бел.ред. . Една друга, издадена през 1937 г., беше за членство във Френското действие. Веднага след края на войната Пикмал е бил член на една от секциите на комунистическата партия. Картата е била подновявана в продължение на три години.

Лапоент поглеждаше от време на време в бележките си.

— Освен това е бил член и на Международната лига по теософия, чието седалище се намира в Швейцария. Чували ли сте за нея?

— Да.

— Две от книгите, забравих да ви кажа за това, бяха по йога, а освен това имаше и практическо ръководство по джудо.

С една дума, Пикмал бе опитал по малко от всички религии и от всички философски или социални теории. Беше от онези хора, които обикновено вървят, втренчили поглед, след знамената в редиците на екстремистките партии.

— Това ли е всичко?

— Да, що се отнася до стаята му. Никакви писма. Когато слязох отново долу, попитах хазаина дали получава понякога писма. А той каза, че виждал в пощата му само рекламни проспекти и покани. После отидох до бистрото на ъгъла. За нещастие беше точно време за аперитива и имаше много хора на бара. Трябваше дълго да чакам и да изпия две чаши, преди да успея да говоря със собственика, без да приличам на някого, който води разследване. Разправих му същата измислица, че пристигам от провинцията и че трябва спешно да се видя с Пикмал. „С онзи, преподавателя ли?“ — попита ме той. Което означава, че в някои среди той е успявал да мине за преподавател. „Ако бяхте дошли в осем часа… Сега сигурно вече има часове… А пък не зная къде обядва…“ „Идвал ли е тази сутрин?“ „Да, подпря се на бара, близо до кошницата с кроасани, както обикновено. Винаги изяжда по три. Макар че тази сутрин някакъв мъж, когото не познавам, беше дошъл преди него, а после го доближи и го заговори. Обикновено господин Пикмал не е много разговорлив. Сигурно си има прекалено много грижи, за да си губи времето в незначителни разговори. Винаги възпитан, но сдържан, нали разбирате? Добър ден! Колко ви дължа? Лека нощ!… Аз не се засягам, понеже си имам и други клиенти като него, които се занимават с умствена работа, така че си представям какво е. Но най-много ме учуди, че господин Пикмал си тръгна заедно с непознатия и, вместо да завие наляво, както друга сутрин, те двамата завиха надясно.“