Мануэль Монтальбан: Александрийска роза

Тънката му усмивчица беше на търпелив разказвач, който очаква от слушателите си да загубят ума и дума. Карвальо зарея поглед из кьошетата на кантората и нарочно не обърна внимание нито на видимото стягане на Бискутер, нито на усилието на Марикита да не се разплаче, което сгърчи тялото й, нито на неочаквания интерес към мравките, който проявиха очите на Андрес.

— Но това не е всичко. Бяха се погаврили и с гръдния й кош и корема, така че само сърцето, единият бял дроб, хранопроводът, стомахът, черният дроб, бъбреците и панкреасът се бяха запазили в състояние, годно за идентифициране.

— Ами, не е съвсем зле — отбеляза Карвальо след кратко прокашляне.

— Но ще повторя, тялото беше обезкостено, с невероятна вещина, с вещината на анатом. Ще се запитате как от толкова малко и осакатени елементи е могло да се стигне до заключението, че трупът е на Енкарна Абелян.

Направи пауза в очакване Карвальо да се запита. Карвальо не искаше да го разочарова и притвори клепачи.

— Сам ще се убедите, че историята е извънредно любопитна. Разговарях с патолога, защото винаги съм се интересувал от криминология и не че искам да си приписвам заслуги, но това посещение при вас се дължи главно на моите съвети, приети на драго сърце от семейство Абелян. Та патологът каза, че като се заел с останките, забелязал нещо като белег от операция върху част от плътта, по всяка вероятност от коремната област. После се разколебал, защото никъде не личали бодове от игла за зашиване, както става обикновено след медицинска намеса. Накрая, след едно по-прецизно изследване, стигнал до заключението, че белегът действително е следоперационен, при това от хистеректомия. Това не само дало шанс за разпознаването на трупа, но и действително довело до установяването на самоличността му, защото за Енкарнасион Абелян се знае с точност, че си е правила хистеректомия.

— Да не би да сте лекар или студент по медицина?

— Не — отвърна счетоводителят и замижа с блажена усмивка заради любопитството, което беше събудил у Карвальо.

— Интелектуалец?

— Не.

— Изглеждате образован младеж.

— Старая се. Аз съм автодидакт.

Мушна малката си, тясна бяла ръчица в горното ляво джобче на сакото си и я извади въоръжена с визитна картичка, която връчи на Карвальо.

Нарсис Понс Пуч

Автодидакт

Ронда де Сант Пере, 17

Карвальо позавъртя визитката и впи поглед в автодидакта.

— Значи имаме накълцан и разпознат труп. Какво още?

— Открили са я преди три месеца. Полицията още не знае кой е убиецът. Аз обаче, скромно казано, имам някои идеи по въпроса. Семеен приятел съм и следя случая от самото начало.

— И от мен какво се очаква във всичко това?

Тук Чаро предвари изразителните ръкомахания на братовчедка си и каза:

— Искаме ти да разплетеш тая бъркотия.

— Мога да ви дам няколко препоръки гратис, после — кой откъде е.

— Не щем препоръки. Искаме да поемеш случая.

— Две братовчедки, един непокорен син, един автодидакт… Липсва клиентът.

— Аз съм клиентът — заяви Чаро категорично и в същото време тупна чантата в скута си, готова да посрещне каквато и да било парична претенция на Карвальо.

Втренчиха се един в друг. Погледът на Чаро беше предизвикателен. Този на Карвальо — скептичен.

— Майка ми, Пепе, често ми разказваше за едно пътешествие, на което отишла като девойка, с кораб, до Агилас. Дядо бил щурмови гвардеец 5 5 Корпусът за сигурност и щурм, към който се числят щурмовите гвардейци, е вид полиция, създадена в Испанската република през 1932 г. и просъществувала до началото на Гражданската война през 1936 г. — Б.пр. и понеже е роден в Агилас, искал голямата му дъщеря да опознае градчето, откъдето е тръгнал. Преди войната имало редовна линия от Барселона, защото пристанището на Агилас било важно или нещо подобно — главното е, че дядо поверил майка на грижите на някакъв свой приятел от младини, който служел на „Мария Рамос“ не знам като какъв… Жалко, че тя си отиде, вече не мога да се сетя за много от нещата, които помнеше, а е срамота да се затрият спомените на хората, които са те обичали, гризе ме съвестта, че губя спомените на мама, тя сигурно ги е споделяла с мен, за да й ги запазя. Отишла в Агилас и изкарала там цялото лято у родителите на Марикита и Енкарнасион. То имаше и други братя и сестри, но Господ знае къде се запиляха, те бяха по-големи, единият май емигрира в Германия, другият беше прекупвач на старо желязо в квартал „Торе Баро“ преди години, има едно… абе, все едно колко. По онова време Марикита била малка, а Енкарнасион още не се била родила. За майка ми това било най-щастливото лято в живота й. Някои имена от тогава така са се запечатали в паметта ми, сякаш са част от нещо, дето аз съм го преживяла: плажът Орнильо, градинката на площад „Испания“, плажът Касита Верде, бикоборската арена, улица „Канерия Алта“, сладоледите „Сирвент“, рекламно ветрилце на пенкилера „Слоан“, фотографът Матран. Ветрилцето съм го виждала из къщи, в старата ни квартира. В Агилас майка ми срещнала първия си кандидат, бръснар, и Марикита ги придружавала като нагледвачка, когато ходели да се разхождат по пристанището. Въпреки че била още дете, Марикита вече работела в преработката на коило или дали не беше в месокомбината, или фабриката за сушени смокини, не се сещам добре, може пък и в консервната фабрика за каперси да е било. После дошла войната, свършила, на юг ги свил страшен недоимък и почти всички от дядовото семейство се изнесли към Барселона. Татко и майка живееха в къщата на баба и дядо и откак съм се родила помня дома ни като временно убежище на преселници. Някои нощи нямаше място за мен дори и при баба и ми стъкмяваха легло от два стола и един шаблон за кройки на мама. Била съм съвсем малка, но си спомням пристигането на Марикита с родителите й и другото момиченце, почти бебе — сестра й Енкарнасион, много беше болна, имаше тежко възпаление на ушите и в поликлиниката й предписаха пеницилин, моля ти се, пеницилин, тогава го смятаха за нещо чудотворно, с онези ми ти малки ампулки, като кукленски шишенца, самото смесване на бялото прахче с дестилираната вода приличаше на игра. Останаха у нас няколко месеца, а после се преместиха в някаква съборетина в „Торе Баро“, която им беше намерил големият син. Не им потръгна. Марикита си намери работа в завода за пластмаса на „Аисмалибар“, после се ожени и си роди деца, този днеска беше средният й син. Но на родителите й хич не им потръгна. Чичо почина от туберкулоза, а леля се върна в Агилас с малката, с Енкарнасион, за да гледа една своя родственица, стара и богата, май единствената богаташка, която сме имали някога в семейството. Оттогава пътищата на двете сестри се разделиха и поеха в съвсем различни посоки. Марикита се омъжи за едно свястно момче, много работно, с което се запозна в „Аисмалибар“. Енкарнасион започна да прислужва в къщата на един лекар от Картахена, после се премести във фабриките на фамилията Муньос Калеро — ето още едно име, което сега си спомних — в Агилас, за сушени смокини или каперси, ако се не лъжа. Докато, не щеш ли, не ни сервира голямата изненада. Запознала се с един лъскав летовник, някакъв юнак от Албасете, който учел за нотариус, но техните били толкова заможни, че нямало нужда ни да се явява на изпити, ни нищо. Така и не разбрахме как точно са се стекли обстоятелствата. Запознаха се. Сгодиха се. Венчаха се и оттогава Енкарна се покри. От време на време се мярваше в Агилас да навести майка си, но само веднъж я покани на гости в Албасете, за една Коледа. Леля се разболя, Марикита си я взе в Монкада 6 6 Монкада-и-Рейшак — сателитно градче на Барселона, превърнало се в нейно предградие. — Б.пр. , Марикита живее в Монкада, и когато съвсем западна, нямаше друг изход, освен да я даде в старческия дом „Мундет“, където да се грижат за нея. Като почина, Енкарна дойде на погребението, но без мъжа си, и да ти кажа, Грейс Кели можеше да й диша прахта, идея си нямаш каква солидна госпожа беше станала. С парите за една от нейните рокли можех да си накупя парцали за цяла година, хем аз не я карам зле. Но я си помисли какво им беше на горката Марикита и на другите роднини. На всички им паднаха капите. Освен това пристигна в кола с шофьор, тя, ревливата кукличка, дето някога живееше у нас и така й се бяха възпалили ушите, че се наложи да й ги дупчат, за да изкарат гнойта. Казах й, всичко й разправих, но останах с впечатлението, че не й е приятно да си спомня за онези години. Беше много вежлива, дума да не става, но по-ледена от краката ми през зимата, Пепе, ледена като посланичка на Северния полюс, не се смей, Пепе, направо ми домъчня за нея, изглеждаше все едно душа дава да й пораснат токчетата на обувките, та да стои по-високо от нас. Останалото го знам от Марикита. Намерили трупа й, по-точно парчетата, за които ти разказа онова недоносче, отчасти в един бидон, отчасти закопани надве-натри в „Сан Бой“, зад общежитията „Гуел“, надушило ги куче, разровило и каква излязла… Щом установили чии са останките от тая касапница, се обадили на мъжа й, а ние научихме от него. Никой не знае какво е търсила Енкарна в Барселона, въпреки че мъжът й твърди, че имала навика периодично да идва в Барселона да се преглежда — кога бъбреците, кога очите. Деца нямат и си личи, че Енкарна бая я е тресяла нервата. Изглежда са я пребили до смърт и после са я нарязали, за да не бъде разпозната, не знам, мътна и кървава, нищо не стана ясно. Така или иначе, мъжът й не пожела да задълбава и се омете при първа възможност към Албасете, една сълза не го видяхме да пролее. И в крайна сметка сега не той, а горката Марикита не може да си намери място, не я свърта, Пепе, не спи, мисли си, че е можела да направи повече за „малката“, както тя я нарича. Аз й викам, че не е права, че мадамата така се беше надула, че човек би рекъл, че всичко си има и никой за нищо не й е притрябвал, но Марикита не ще да се вразуми. Отгоре на всичкото, гледам, че онова недоносче или автодидакт, дето викаш, по цял ден ходи и си вре носа където не му е работа, и се е заинатило, че в престъплението имало нещо гнило, нещо недоразбрано и зловещо, което не можело просто да се припише на някой уплашен изнасилвач, тръгнал да се отървава от жертвата си. Според недоносчето тука имало разчистване на сметки, а на Марикита само това й дай, за да продължи да си блъска главата и да се трови, все едно не й стига, че мъжът й е безработен и почва да му хлопа дъската, едното й момче е в казармата, другото е наркоманче и пласьор и все се крие от полицията, двете й по-малки деца са във възраст, в която не можеш им насмогна на харчовете, а момчето, с което ти се запозна, тепърва иска да учи и да става журналист. Абе, с две думи, цялата къща й се е стоварила на плещите. Много ми е мъчно за нея и искам да й помогна, пък и е единствената близка, която ми остана, и знам, че майка щеше да се радва, ако й дам едно рамо. До самата си смърт мама помнеше рождените и именните дни на всички от родата. Аз ще ти платя каквото кажеш, а и недоносчето обеща да се включи с някакви пари, не го знам защо, но изглежда много нахъсан, приятел е на Андрес, сина на Марикита. Може и мъжът на Енкарна, като види, че случаят не е приключил, да додаде нещо и той. Какво ще кажеш?