Мануэль Монтальбан - Александрийска роза

— И там ли сте ходили?

— На два или три пъти имах късмета да присъствам на влизането ви.

— Това, което правите, е отвратително.

— Виновен е общоприетият морал. А него сте го наложили вие, богаташите. Какво се оплаквате? Променете го и няма да ви трябват частни детективи. Междувременно обаче аз, като професионалист, ще си изпълнявам задълженията. Вашият съпруг ще бъде на Малдивите до Богоявление. После възнамерява да се установи в Доминиканската република. Оставил е на ваше разположение сметката в „Испано Американо“, но е опразнил онези в „Сентрал“ и „Банка Каталана“.

— По-добрите.

— Такъв е животът. Първо изчезва страстта, после любовта, изпаряват се даже привързаността и ищахът да виждаш другия. Накрая се оттичат и текущите сметки.

— И защо всичко това не ми го каза той, лично или писмено?

— В писмен вид щеше да бъде улика пред закона, а лично — напразно хабене. За малкото време, в което си контактувахме със съпруга ви, видях, че мрази преките сблъсъци.

— Да не съм ви чула повече противния глас.

— Не се притеснявайте. Нямам навик да работя даром. А работата вече си я свърших.

Затвори телефона и си каза: по дяволите. Бискутер се появи с масивен сандвич в ръце и го положи пред него като в жертвоприношение.

— Помолих те за две хапки, не за цяла мерлуза.

— Дочух туй-онуй и разбрах, че сте подранили и имате нужда да се подкрепите. Рибата съдържа много фосфор. Добър е за паметта.

— Имам излишъци от памет. Бискутер, някой ден ще я затворя тази кантора и с тебе ще емигрираме в Австралия.

— А госпожица Чаро?

— Чаро можеш ли я предвиди.

И Чаро изникна — на вратата, с пламнали бузи, задъхана.

— Добре, че те хванах, Пепе. Звънях у вас и те нямаше.

— Ресторантът е за довечера.

— Зарежи ресторанта. Трябва да ми помогнеш, моля те, не казвай нищо. Зарежи ме мене. Такова… Не знам откъде да започна.

Чаро придържаше вратата отворена с единия си крак, с другия бе прекрачила в кантората.

— Тъкмо щях да ям този сандвич.

— Точно за вас говорехме.

— Моля те, Пепе, моля те. Бискутер, отнеси сандвича в кухнята. Почакайте, ей сега се връщам. Ще доведа една жена. Пепе, аз съм ти споменавала за братовчедка ми Марикита. Тя е дъщеря на една от сестрите на майка, от Агилас, споменавала съм ти я, Пепе, със сигурност. Непременно трябва да я приемеш. Случило й се е нещо ужасно неприятно. Не на нея де, а на една друга братовчедка, Енкарнасион. И нея съм ти я споменавала. От Албасете. Не мърдай оттука. Ей сега се връщам.

Шлиферът й литна и я отнесе натам, откъдето беше дошла. Карвальо отпрати Бискутер със сандвича и зачака пред вратата на собствената си кантора като пред театрална завеса. Звънците издрънчаха. Светлините угаснаха. Представлението щеше да започне всеки миг.

— Няма да ти пречим. Само минутка.

Чаро произнесе встъплението с усмивка, но без да гледа Карвальо в лицето, за да не прочете по него раздразнение или досада. Зад нея се гушеше очевидната й братовчедка Марикита, петдесетинагодишна, със студено къдрена коса и миловидните едри черти на набита, мургава и преждевременно изхабена жена. И сякаш жените бяха препятствие, което може да се преодолее само със заобикаляне, покрай десния и левия им фланг в кантората се шмугнаха двама младежи. Единият приличаше на концертиращ виолончелист от нов тип, с къдрави коси и кукленски очилца. Другият имаше вид на счетоводител от романтична банка, с папийонка и руса крееща косица, късоглед и пълнолунно блед. Виолончелистът извърши оглед на мястото, сякаш инвентаризираше с очи наличните предмети, но прескочи Карвальо, като недостоен за внимание детайл. Счетоводителят пък си потърси стол, отнесе го в единия ъгъл на помещението и седна, преметна крак връз крак и започна да се озърта във всички посоки, с изключение на една-единствена — тази, в която се намираше Карвальо. Детективът щеше да започне от него, когато гласът на Чаро зададе тона на събирането.

— Братовчедка ми Марикита, Марикита Абелян, нямаше да те безпокои, ако не ставаше дума за нещо крайно сериозно. Това е Андрес, синът й, това — Нарсис Понс, един приятел, който много помогна досега.

Мнимият счетоводител леко разтегли цепката на устата си и усмивка пропука лицето му от светложълт мрамор.

— Взела съм момчетата, защото на мъжа ми не може да се разчита.

— На мъжа й не може да се разчита.

На мъжа на Марикита явно не можеше да се разчита. Обаче Карвальо нямаше никакво намерение да им улеснява задачата и продължи да следи невъзмутимо какво се случва оттатък бюрото. Чаро търсеше столове, а Марикита си хапеше ли, хапеше устните. Сега Андрес вече гледаше право в него и тактът на мислите му се отмерваше от вдиганията и спусканията на огромна адамова ябълка. Счетоводителят си придърпваше края на панталона, за да намали очебийността на своя кльощав, бял, кьосав и оплетен във вени прасец, който се провиждаше между подгъва на тъмносивия крачол и прежулената граница, отдето почваше необяснимо кафяв чорап.