Мануэль Монтальбан: Александрийска роза

— В залива Чагаруамас също облаци, а от другата страна на остров духа вятър и вали. Мансаниля много хубаво, но вятър и дъжд.

Таксиджията поклати укорително глава, раздразнен от необходимостта да повтаря едно и също всеки ден. С физиономията на японски учен от филм, който съобщава на главния герой, че гигантският диплодок може да бъде унищожен само с атомен взрив. Хинес се обърна към рецепцията на хотела, където мулатката, в полумрака на смръщената природа, който мижавото сутрешно електрическо осветление едвам разсейваше, тъкмо целуваше опакото на дланта си с отработен жест, за да си разпредели червилото равномерно по устните. Да се върне в стаята, да претърпи крушението на сивата си самота в очакване на чудо от слънцето, да се лута из вече болезнено познатия град без друга цел, освен зяпането на резултатите от кръстоската на негърка с индиец, индийка с холандец, холандец с негърка, испанец с индийка, мулатка с индиец, холандка с мулат, всички расови комбинации, които според туристическите диплянки превръщаха Тринидад в представително изложение на смесената кръв, не по-малко бляскаво от плажа Копакабана.

— В Маракас бей дали ще има слънце?

— Ако някъде огрее, със сигурност ще е в Маракас бей.

— Значи Маракас бей.

И се хвърли в таксито, решен да се излегне на задната седалка и да не поглежда повече този обречен на вечен сумрак град.

— Сега минаваме по булевард „Маравал“.

— Не думай.

— Не искате ли пак да видите Седемте палата?

Не дочака отговор.

— Наричат ги Великолепната седморка, построени са в началото на века от седемте най-заможни семейства в града.

Таксиджията продължи с колкото прехласнатите си, толкова и рутинни обяснения.

— Има ли на земята друго място, тъй красиво като Тринидад?

Въпросът принуди Хинес да се надигне и в очите му от другата страна на стъклото нахлу отминаващият пейзаж на Савана.

— Да.

Таксиджията млъкна явно докачен и се взря в смутеното, носталгично лице на своя пътник в огледалцето.

— Босфорът.

— Това остров ли е?

— Не. Проливът, който свързва Средиземно с Черно море.

— Някъде из Европа, а?

— Май така се пада.

Само че няма значение, си каза, докато отново се отпускаше по гръб. Босфорът свързва моето детство с моята смърт. Помисли си го, после си го повтори наум, като съпровод на спомена за Босфора, наблюдаван откъм Топкапъ.

— Винаги е слънчево. На Босфора винаги е слънчево.

— И тук беше винаги слънчево.

Циганският пръст отново щръкна към небето.

— Но откакто се качиха там горе…

— Според вас какво са направили там горе?

— Откараха слънцето където им трябваше и разпределиха вятъра и дъжда както им харесва.

— Преди да дойда тук минах през Кюрасао и имаше страхотно слънце.

— Нали ви казвам!

И индиецът обърна към него старото си, мъдро, тъжно усмихнато лице. Оттатък прозорците започна шествието на палмите, банановите дървета, мангото, катерливата ванилия, хакарандите, врязани в натрапчивия фон на сивите небеса. Унесе го ритъмът на мощната, добре поддържана кола, оръдие на труда, което шофьорът се мъчеше да издигне до нивото на екскурзоводския чрез разхвалването на тринидадските прелести.

— Ходили ли сте на концерт на калипсо? Видях, че си купихте куверт за новогодишната вечеря. Тя в „Холидей ин“ е почти толкова изискана, колкото в „Хилтън“. Но не пропускайте и градските веселия, репетициите на калипсо за Карнавала.

Индиецът изтананика най-прочутото калипсо в цялата история на калипсото и му смигна.

— Калипсото е най-хубавата музика на Карибите и е много стара, много по-стара от рока.

И си затананика мелодии, монотонни като протяжната мрачина на небето.

— Язовирът — съобщи както всяка сутрин, сякаш Хинес бе способен да се изненада като първия път пред водоема, покрай който минаваха ежедневно на път към трошиците слънце в Маракас бей. Табелата за свлачища се превърна в действителност с повалени на шосето дънери и някак меки на вид камъни, изхлузили се от хлабавата земица на селвата. Хинес се надигаше от време на време, за да надникне към небето и да види още ли е там ведрото късче на североизток. Сивата пелена щадеше това прозорче към светлината и топлината, но облаците се тълпяха наоколо като тотална заплаха, като струпана на границата войска, готова всеки момент да завземе единствената красива и свободна държава, останала на света. Изведнъж просветля и слънчев лъч потопи лицето му в златиста топлина. Развълнуван от това обещание, седна тъкмо когато колата излезе на върха на един баир и долу в далечината се разкриха величествените заливи, разпенени под валяка на упорития прибой.