Мануэль Монтальбан - Александрийска роза

— Много духа. Поне шейсет километра в час.

Шофьорът извърна подпухналото си лице на болнав циганин към своя клиент.

— Разбирате от ветрове. Да нямате яхта?

— Моряк съм.

— Моряк! — възкликна индиецът въодушевено. — Аз никога не съм излизал от Тринидад. Дори до Тобаго не съм ходил. Но като млад си мечтаех да стана моряк, за да мина през Панамския канал. Има един кораб, който пътува от Ванкувър до Ямайка и минава през Панамския канал. Да не сте на него?

— Светът е пълен с кораби.

— Е да, да.

— Моят кораб е като фабрика. Натискаш едно копче и тръгваш на север. Натискаш друго — и хайде на юг.

— То ще дойде време и ще пуснат таксита без шофьори.

Жалният тон на забележката му прозвуча неуместно в неувереното сияние на озарената природа в Маракас бей. Колата паркира до кабинките на съблекалните и душовете.

— Вие се попечете, а за мен не се притеснявайте. Ще чакам колкото трябва.

Като нощно животно, което бърза да улови последните лъчи на залеза, Хинес изскочи от колата и тръгна към сергийката пред съблекалните. Една индийка му връчи билет и му посочи редицата гардеробчета, където да си остави дрехите. Преоблече се в подгизналата здрачина на стаичката с дървени стени, посърнали от вечната сянка, на която ги обричаха високите палми наоколо, и всепроникващата влага откъм душовете, избила тук и там на ситни капчици, които сякаш живееха собствен живот и се множаха. Излезе от съблекалнята, набута надве-натри дрехите и обувките си в гардеробчето и се затича към морето, което налиташе и се отдръпваше в ревящия прибой — ту теменужено, ту бяло. Трима млади негри бавно се покатериха на спасителските си вишки от дърво и палмови листа, откъдето наблюдаваха движението на къпещите се, в този случай — на единствения човек в морето, който напредваше с шамарени махове срещу омразата на талазите. Телата им бяха мъдри, свикнали с кафезите на наблюдателниците си, очите им бдяха отдалече над плувеца и положението му спрямо подводните ями и водовъртежите. В пясъка бяха забити табели, които сочеха забранените зони, но тягата на водата постоянно приближаваше единствения летовник към рискованите места. Тогава младите, нехайни тела възвръщаха смисъла на присъствието си там, сребристи свирки на улични регулировчици се появяваха между бърните им и пискливи звуци литваха над грохота на морето, за да предпазят плувеца. Хинес разбираше предупреждението и се бореше да се отдалечи от изкушението на смъртта. Сляпо размахваше ръце срещу ядните води, смееше се до плач и удряше със стиснати пестници лигавите лица на най-високите вълни. Те като на шега го отлепяха от подвижната опора на дъното от пясък и бели миди, вдигаха го с престорена нежност и го придърпваха навътре или го завличаха по диагонал, сякаш искаха да го доближат колкото се може повече до смъртоносните завихряния на водата. Потърси участък, където напорът на морето да е по-слаб, за да си поеме дъх и да си върне увереността като постои изправен. Но като погледна нагоре, видя, че лазурът е загубил битката с облаците и целият свят ведно с него е заметнат с отчайващо сиво чергило. После, като сигнал за опасност, от запад проехтя гръмотевица и почти незабавно прерасна в топъл дъжд, първо ситен, сетне яростен, като откоси от камъчета, които искаха да го приковат, да го изолират в безнадеждната му надпревара със стихиите. Какво, ако си остане там, където е, с вода до гърдите и порой над главата, под небесните води, смесени със сълзите, които бликаха от очите му, с все по-неудържимите хлипове в гърлото си. През завесите от дъжд и сълзи морето предлагаше изход — или да поеме към окончателните му дълбини и завинаги да потопи в тях черния камък, заел мястото на мозъка му, или да се върне към плажа и полусянката на своето безсмислено бягство. Хладката вода го обгръщаше с уюта на дреха, на одеяло, на женско тяло или на домашния уют в някой есенен ден, когато дъждът плющи от другата страна на прозорците. От селенията на спомена започна да се надига и расте лицето на жената, докато не запълни черепа му и не преля от него, за да обхване целия хоризонт с размитите си от водата черти.

— Енкарна — прошепна той и най-сетне се разрида, сякаш изведнъж осъзнал, че се е изгубил в отдавна потънал град.

— Ако бяхте оставили на мен, шефе, щеше да ви излезе много по-евтино.

Карвальо влезе в кантората си премръзнал до кости и със смътното усещане, че бърка я деня, я годината. Беше свикнал да възприема гласа на Бискутер като звуков фон без особено значение, затова му отне известно време да си даде сметка, че помощникът му настоява за нещо.