Мануэль Монтальбан - Александрийска роза

— Сам ли ще го пиете? — беше първата капка съмнение от страна на сервитьорката в протоколната им размяна на фрази.

— Може само да го погледам. Вие искате ли една чаша?

Сервитьорката вдигна вежди, единственото нещо наоколо, което беше по-черно от кожата й и от нощта.

— Строго ни е забранено.

За каква ме вземате, му казаха очите й, внезапно гранитни. Хинес отмести чинията с едва начената храна, наля си чаша и вдигна наздравица към наизлезлите на дансинга двойки, които предпазливо почваха да се разкършват с желание да покажат напредъка на танцовата си дресура. Единствените, които безсрамно кълчотеха задници и се заливаха в смях без задръжки, бяха белите американци, твърдо решени да вярват в очакващото ги безкрайно щастие. Сервитьорката остави на масата бутилката шампанско и голяма купа плодова салата. В същия момент изтрещя гръмотевица и без повече предизвестия дъждът рукна черен като влажна нощ, народът загуби всяко приличие и хукна да си спасява дегизировките под сенниците или във вътрешните салони, а преди да се скрият на сушина, музикантите от оркестъра се хвърлиха да покриват електронните инструменти с найлони и тропичността на прилепналите им пъстри гуаябери 9 9 Ленена риза с джобове, типична за Латинска Америка и Карибския басейн, известна и като „мексиканска сватбена риза“ или „риза за сафари“ и в някои страни богато украсена с бродерии. — Б.пр. се удави под безпощадния порой. Бягството бе единствената изненада, която готвеше нощта, и хората се възбудиха от обрата в предвидимото течение на нещата, разбъбриха се, повишиха глас, децата захвърлиха усмирителните ризи на вечното „не може“, а възрастните — комплексите на самоконтрола. Един от свирачите клекна пред бонгосите и с ръце от странен черен метал изтръгна звуци и ритми от обтегнатата кожа, телата най-сетне доловиха скритата си музика и заобиколиха барабаниста все по-отдадени на съкровен ритъм, в който скоро талази от тела се люшкаха насам и натам, сякаш напълно отърсили се от условностите. Хинес почувства спешна нужда от вътрешно просветление и изтича под дъжда за бутилката си шампанско. В нея имаше повече вода, отколкото вино, и щом го установи, той застана край потъналия си кораб срещу китайския театър, който разиграваха сенките на танцьорите от другата страна на стъклата, и от немай-къде взе да гребе изплакнатата плодова салата, да пълни устата си с разводнените й разноцветия. Тялото му провеждаше дъжда към земята, като че това му беше предназначението. Поемаше го върху главата си, след това вадичките се стичаха по лицето, раменете, просмукваха се в ризата и го изпълваха с онази радост от водата, която може да почувства само бежанецът от страна на засухи. Видя се как усуква въжета от коило сред напуканите речни корита около Агилас, с ноздри, пълни с познатия мирис на лютива, гъста прах, наблизо очертанията на Зелената къщичка, а на хоризонта — шосето за Терерос, солниците, Алмерия. Тогава водата беше празник, беше и битка: водоносците с магаренцата, върволицата от жени пред обществените чешми в пет следобед, когато падаха ограниченията и жени-стомни се изсипваха на улицата с еднообразните си движения, за да изпълнят едно от задълженията, зачислени им по рождение.

— Не си мокри краката. Настинките започват от краката.

Кой му беше казал това за пръв път? Кога? И какво от това? Какво му пукаше на него в тази безсмислена нощ между две безжалостни години, толкова безжалостни, колкото всяка друга от четирийсетте години в живота му, чужденец под дъжда на някаква тропическа страна, без друг стимул, освен едно асфалтово езеро и две цяло и петдесет процента индийци и негри, които от време на време си посягат едни на други, за да постигнат надмощие ту на свинското задушено, ту на рибата с къри. Няма такъв остров. Нима това не е точно каквото търся? Защо да се връщам по старите коловози и да се залъгвам с илюзията да изчезна оттатък Босфора? Да мина между кулите на Анадолухисар и Румелихисар, видим за закотвените за почивка платноходки, а сетне — пропастта, светът свършва отвъд крепостите на Мурад IV, Черно море е кладенец, от който няма излизане, както му беше разправил веднъж един моряк, напомпан с алкохолни пари и митология.

— Трябва да се нарочи някое място, където светът да свършва. В противен случай ще се въртим като мухи без глави около него. От всички морета, които познавам, Черното е с най-подходящо разположение за край на света.