Мануэль Монтальбан - Южни морета

— Плановете на покойния са били да стигне до Южните морета, в Океания.

— Прочете добре бележката. Вече никой не ще ме… ме… ме отведе на юг. Става дума за някой, който е можел да го заведе и не го е завел. Това ни направи впечатление. Защо е на италиански?

— Негов ли е почеркът?

— Да, негов е.

— Заключение…

— Трябва да се е разболял от амнезия или нещо подобно. Напъхал се е в престъпния свят и са го намушкали с нож. Ако не е било отвличане, премълчано от семейството, което не е искало да даде сухото, и затова са му прерязали шията. Може да е било и някаква служебна история, но такава възможност е почти изключена. Най-конфликтните му сделки бяха в строителството, а той никога не се натопяваше, тоест използваше подставени лица. Това е, приятелю, повече не искам да говоря по този въпрос. Ето, оставям ви списъка на всички хора, които занимавахме — колеги, съдружници, приятели, гаджета и неприятели. На Виладеканс му обясних, че повече от това няма да постигне.

— Полицията продължава ли следствието?

— Не. Семейството направи и невъзможното, за да й попречи. Изчакаха известно време от предпазливост и после се заеха да потулят нещата. Престижът на рода и т.н., и т.н.

Младият полицай издаде странен звук с езика по вътрешната страна на бузата си, който Карвальо определи като сбогуване, защото веднага след това той стана и се запъти към вратата. По пътя се сблъска с кучето, което се опитваше да му заръфа токовете.

— Ама че гадинка!

— Това е женско куче.

— Лоша работа, ще я кастрирате ли?

Карвальо се намръщи, а полицаят си замина. Смутено от презрението, кучето клатеше глава насам-натам, сякаш се вглеждаше в добрата и лошата страна на нещата.

— Много си мекушава.

— Същинска „bleda“ — допълни Бискутер, излизайки иззад завесата.

— Точно така. Ще ти казваме Бледа, задето си такава мекушава.

— Освен това сере, където й падне — отбеляза Бискутер с озлобление. Разликата между Бискутер и Бледа се състоеше в това, че повече или по-малко, за добро или лошо, Бледа беше от някаква раса, а Бискутер — не. У стария му другар от затвора природата беше извършила чудото на невинната грозота — един рус и нервен зародиш, обречен на плешивост. Карвальо дочу шума от токовете на Чаро по стълбите и площадката; вратата се отвори. Умора и яд се разливаха по лицето й.

— А, значи си жив. Надявам се, няма да ми кажеш: „Тъкмо мислех да ти се обадя“.

— Не, няма да ти кажа.

От една калаена кофичка Карвальо извади бутилка бяло вино. Избърса я със салфетка и напълни трите чаши, които Бискутер бе сложил на масата.

— Опитай го, Чаро. Май каталонците се понаучихме да правим вино. Това е „Блан де блан“. Отлично е. Особено по това време.

— Кое време?

— Ами това, между десерта на обеда и първото ястие на вечерята.

Чаро се бе хванала в клопката. Седеше с разтворени от коленете надолу крака и пиеше виното, като подражаваше на дегустаторските паузи на Карвальо. Бискутер се стараеше да прави същото, но мляскаше прекалено.

— Оле, какво е това?

— Куче. По-точно кучка.

Чаро бе скочила на крака, уплашена от близването на Бледа.

— Това ли ти е новата компания?

— Най-новата. Купих я вчера.

— Е, не е кой знае какво. Как се казва?

— Бледа.

— Цвекло?

— На каталонски „бледа“ не значи само цвекло, също означава и мекушав човек, „fava tova“.

Поднесъл своята ерудиция, Бискутер изчезна в кухнята.

С кученцето в скута, което се опитваше да й близне лицето, Чаро започна да лее поток от нападки върху Карвальо. Детективът седеше, все така мълчалив, и наливаше чаши, които те изпиваха с жажда и отегчение. Тръпчивия вкус на виното той усещаше като гъдел зад ушите и в отговор цялата му устна кухина се стягаше. Чувствуваше се възроден, сякаш си възвръщаше кътче родна земя вътре в самия себе си.

— Съжалявам, Чаро, но бях уморен. И съм уморен. Как върви търговията?

— Зле. Има такава конкуренция, че да се хванеш за главата. От тая икономическа криза и калугерките взеха да се чукат.

— Чаро, не се излагай. Та нали клиентелата ти беше подбрана.

— Защо не говорим за друго, а, сладък мой?

Пепе беше забравил, че тя се дразнеше да говори за занаята си с него. Или може би в същност не го беше забравил. Щеше му се Чаро да си иде, но без да я засяга. Гледаше я как доближава чашата до устните си, със събрани крака, с неудобството на гостенка. Карвальо загадъчно й се усмихна. Изведнъж беше осъзнал, че въпреки нежеланието си да се обвързва, в момента беше сантиментално и морално отговорен за трима души и едно куче — за себе си, за Чаро, Бискутер и Бледа.