Мануэль Монтальбан - Южни морета

— Какво става с теб?

Карвальо вдигна рамене. Изведнъж рязко скочи и изтича до вратата. Отвори и Бледа влезе като вихрушка.

— Бях го забравил клетото животно.

Чаро потъна примирено на канапето и устата й пое, почти захапа чашата с вино. Карвальо се разположи както в началото и започна да гали врата на животното и крака на Чаро.

— Избирай — или аз, или кучката.

Чаро избухна в смях. Карвальо се надигна и седна на дивана, разтвори китайската дреха и опипа гърдите, загорели от инфрачервените лъчи и солариума на терасата. Ръката на Чаро се вмъкна под синята тъкан на ризата на Карвальо, пощипна мъжките зърна и обходи откритите пътеки сред окосмените гърди. Но Карвальо стана, засили огъня и се извърна, сякаш учуден от нерешителността на Чаро.

— Какво правиш там? Хайде, ела.

— Къде?

— В леглото.

— Тук ми харесва повече.

Дланта на Чаро обхвана като мида цепката на панталона на Карвальо. Това бе сякаш покана за набъбване. Карвальо се наведе, за да вземе Бледа, занесе я в стаята и я остави на леглото. Когато се върна при огъня, Чаро вече беше гола. Осветяваният от огъня мрак подсилваше вида й на вече прецъфтяло момиче.

Прие го секретарката, предрешена като бивша послушница от калугерско училище, която тъкмо е решила да се омъжи за момче, с което е поддържала връзка в продължение на дванадесет години.

— Госпожа Стюарт Педрел ме предупреди за вашето посещение.

Намираха се в светилището на покойника. Личният му кабинет, където се е затварял, за да размишлява, кабинет, предпочитан пред останалите петнадесет, който го очакваха със също толкова обществени ангажименти. Мек северен дизайн, дошъл на мода в средата на шестдесетте години, допълнен с раздвижения стил на тъмнобежовите стени. Лампи от восъчна хартия с ориенталска форма, бежов вълнен мокет и в дъното някакъв странен семафор над вратата на кабинета. Висеше с угасени светлини, като мъртъв крилат робот, закован на стената като пеперуда в хербарий. На жеста въпрос на Карвальо бившата ученичка от калугерското училище поясни:

— Господин Стюарт Педрел го използуваше, за да ни допуска или да ни спира; същото правеше и с посетителите.

Карвальо тръгна към семафора, очаквайки чудото на възкръсването му, и дори поспря, преди да отвори вратата към светилището. Семафорът и човекът се гледаха, без да реагират. Накрая човекът бутна вратата и влезе в кабинета, докато секретарката вдигаше хартиените щори.

— Извинете, но сега кабинетът е затворен и всичко е потънало в прах. Чисти се само веднъж в месеца.

— Вие ли бяхте секретарка на господин Стюарт Педрел?

— Да. Тук, да.

— За какво използваше този кабинет?

— Слушаше музика. Четеше. Тук приемаше приятели интелектуалци и художници.

Карвальо се приготви да преглежда грижливо наредените в спретнати лавици книги, картините на известни художници, които висяха по стените, барчето с вграден хладилник, дивана за отмора „Чарлз Иймс“ — връх на шика в съвременното патриархално общество.

— Оставете ме сам.

Секретарката излезе, доволна, че й нареждаха така енергично. Карвальо прегледа книгите. Много от тях — на английски. Американски издателства. „Парадигми на науката“ от Кунг, „Изоставена земя“ от Елиът, Мелвил, немски теолози, Рилке, американски антикултуралисти, пълно издание на произведенията на Хъксли на английски, Маритен, Еманюел Муние… „За да четем Маркс“. Захванати с кабарчета по лавиците, бяха останали мумифицирани изрезки от вестници. Някои бяха литературни новости от рецензиите на литературното приложение на Таймс. Други бяха любопитни факти, любопитни поне за Стюарт Педрел. Например изявления на Карильо или съобщението за женитбата на херцогиня Алба с Хесус Агире — заместник-министър на културата по музикалните въпроси. Тук-там закачени по рафтовете пощенски картички с репродукции на Гоген. А на стената до известните картини — огромна карта на Тихия океан, осеян с малки знаменца на карфички, очертаващи бленувано пътешествие.

Върху масата от палисандър — чаша от релефна слонова кост, пълна с разни видове моливи, химикалки, флумастери. Върху мастилница от стар бронз — същински рай от ученически принадлежности: гуми в различни цветове, пера, писци, перодръжки, ножчета, моливи „Хиспания“ в червено и синьо, кутия цветни бои „Фабер“, дори писци за готически или кръгъл шрифт, сякаш Стюарт Педрел се е занимавал с упражнения по краснопис или с илюстриране на ученически тетрадки. В чекмеджетата — изрезки от статии и сред тях едно стихотворение, изрязано от някакво списание за поезия „Гоген“, проследяващо в бял стих пътя на Гоген, откакто скъсва с живота си на буржоа и банков чиновник до смъртта му на Маркизките острови, заобиколен от чувствения свят, който е отразил в картините си: