Прогонен на Маркизките острови,
той позна затвор като заподозрян,
че не будел подозрения;
в Париж
го имали за сноб заклет
и само някои местни жени знаели за временната му
импотентност
и че златните тела
са били претекст,
за да забрави седалките на борсата,
стенния часовник в трапезарията в Копенхаген,
едно пътуване до Лима с тъжна майка,
дребнавите приказки в кафене „Волтер“
и най-вече
неразбираемите стихове на Стефан Маларме.
Така завършваше стихотворението от автор, чието име нищо не говореше на Карвальо. Той отвори тънка кожена папка, поставена като поднос пред гърдите на човека, който седи в кабинета. Сметки, бележки, водени на ръка. Отметки за купуване на лични вещи, от книги до крем за бръснене. Призив на английски привлече вниманието на Карвальо.
I read much of the night, and go south in the winter.
И по-нататък:
Ма quando gli dico
Ch’egli é tra i fortunati che han visto l’aurora
Sulle isole piu belle terra
Al ricordo sorride e risponde che il sole
Si levava, che il giorno era vecchio per loro.
И накрая:
Piú nessuno mi porterá nel Sud
Карвальо преведе мислено:
Чета до късна нощ,
а зиме пътувам на юг
………………………………………………………………
Но когато му казвам,
че е сред щастливците, видели зората
на най-красивите острови на земята,
той на спомена се усмихва и отговаря,
че когато слънцето изгрява,
остарял е веч светът за тях.
…………………………………………………………………………………
Вече никой не ще ме отведе на юг.
Постара се да открие някакъв кабалистичен смисъл в трите групи стихове и се отпусна в царството на Чарлз Иймс, след като отвори барчето и си наля чаша десетгодишно порто „Фонсека“. Не му е липсвал добър вкус на Стюарт Педрел. Карвальо се опита да вникне в смисъла на стиховете. Можеха да се тълкуват като обикновено разочарование, а възможно беше и да са ключ към намерение, пропаднало поради смъртта на собственика. Пъхна бележчицата в джоба си. Претърси всичко до последното кътче, дори разтвори възглавничките на едно двуместно диванче и се върна към стената с картата на Тихия океан. Проследи маршрута на знаменцата — Абу Даби, Цейлон, Бангкок, Суматра, Ява, Бали, Маркизки острови…
Мислено пътешествие или истинско пътуване? След това огледа музикалната и телевизионна техника, разположена в един ъгъл от кабинета и върху масата отляво на Стюарт Педрел. Много мощен и качествен звук. Портативен минителевизор, вграден в американски радиокасетофон. Прослуша всички магнетофони, за да провери дали няма нещо записано. Нищо. Прегледа касетките с класическа музика и модерен рок симфонизъм, произлизащ от Пинк Флойд. Никаква следа. Позвъни на бившата послушничка от калугерското училище, която влезе в стаята със ситни стъпки, сякаш се боеше да не наруши тържествеността на походката си в този храм.
— Господин Стюарт Педрел успя ли да се запише за някаква екскурзия малко преди смъртта си?
— Да, за пътуване до Таити.
— Директно?
— Не, чрез Аероджет. Една агенция.
— Беше ли предплатил?
— Да, дори беше поръчал пътнически чекове за значителна сума.
— Колко?
— Не зная. Но покриваше разходи за година и повече вън от страната.
Карвальо отново погледна към окачените картини. Известни, съвсем млади художници. Най-старият — Тапиес, на около петдесет години, най-младият — Виладеканс, на около тридесет. Един от подписите му се стори познат — Артимбо. Знаеше го от антифранкисткия период, преди сам да избяга за Съединените щати.
— Тия художници отбиваха ли се тук?
— Идваха много известни млади хора.
— Познавате ли ги по име?
— Някои — да.
— А този Артимбо?
— Той беше най-симпатичният. Много често идваше. Господин Стюарт Педрел искаше да му поръча монументално живописно пано за имението си в Литерас. Една огромна стена загрозяваше гледката и господин Стюарт Педрел искаше господин Артимбо да я изпише.
Ателието на Артимбо се намираше на улица „Баха де Сан Педро“. Карвальо изпита познатото на мнозина изнервяне, когато мина пред Управлението на полицията на улица „Лайетана“. От тази сграда пазеше само лоши спомени и колкото и да се грижеха за демократичната й чистота, тя все щеше да си остане враждебната крепост на потисничеството. Точно обратното му навяваше улица „Лайетана“ с вида си на първи и неуверени стъпки към създаването на един Барселонски Манхатън, който никога нямаше да се осъществи. Това беше улица от периода между двете войни, с пристанището в единия край и занаятчийска Барселона на „Грасия“ — в другия, изкуствено отворена, за да може свободно да пулсира търговският нерв на метрополията, и превърнала се с времето в улица на профсъюзи и работодатели, на полицаи и техните жертви, с някоя и друга спестовна каса и издигащия се сред градини, на готически фон, паметник на един от най-прочутите графове на Каталония. Карвальо повървя по „Баха де Сан Педро“ и като стигна до един портал с портиерна и двор в дъното, влезе и се заизкачва по тясна и разнебитена стълба, свързваща порутени площадки пред ателиетата на начинаещи архитекти, на занаятчии пред пенсия или на обикновени складове за кожи и картонажи, използващи щедрото пространство на тези преградени жилища в старите обширни къщи и палати. Пред вход, изрисуван с оптимистични зелени и лилави клони с листа, Карвальо спря, позвъни и зачака да му отворят, за което се погрижи бавно и мълчаливо старче с поръсена с мраморен прах престилка. Отвори широко вратата и посочи с глава към вътрешността.
Читать дальше