Мануэль Монтальбан - Южни морета

— Тъкмо въвеждах господин Карвальо в нещата.

— Много добре. Виладеканс сигурно ви каза, че изисквам най-вече дискретност.

— Същата дискретност, с която бе съобщено за случилото се. Както виждате от тези изрезки, не е била отпечатана нито една снимка на съпруга ви.

— Нито една.

— Защо?

— Тогава мъжът ми си отиде напълно разстроен. Не беше с всичкия си. Когато биваше на себе си, което беше истинско чудо, той се лепваше за всеки срещнат, за да му разказва историята на Гоген. И той искаше да бъде Гоген. Да зареже всичко и да замине за Южните морета. Тоест да зареже мен, децата си, работата си, приятелите си, всичко, както се казва. Човек в такова състояние е лесна плячка за всички и ако много се раздухва историята, могат да излязат наяве много недискретни неща.

— Уговорили ли сте се с полицията?

— Те си свършиха тяхното. Както и министерството на външните работи.

— Външните работи ли?

— Имаше вероятност наистина да е ходил до Южните морета.

— И не е ходил?

— Не, не е ходил — каза тя с подчертано задоволство.

— Това ви радва.

— Малко, да. Вече до гуша ми беше дошъл с приказките си. „Върви най-сетне“, му казвах неведнъж. Беше се задушил от охолство.

— Мима…

— Всички се задушават. По-точно всички, с изключение на мен. Откак той си отиде, задишах по-свободно. Работех. Вършех работата му не по-зле от него, дори по-добре, защото не съм шантава като него.

— Мима, бих искал да ти напомня, че сме се събрали за друго.

Но Карвальо и вдовицата се гледаха втренчено, сякаш измерваха агресивността си.

— Тоест вие сте изпитвали известна любов към него.

— Подигравайте се, щом искате, известна любов да, но много малко. Тази история ми послужи, за да докажа на себе си, че никой не е незаменим. Дори нещо по-лошо — че винаги узурпираме мястото, което заемаме.

Карвальо беше объркан от тъмната страст, която излъчваха черните очи и двете елипсовидни бръчки, оградили зрялата и мъдра уста.

— Какво точно искате да знаете?

— Искам да зная какво е правил мъжът ми в продължение на една година, тази година, в която мислехме, че е по Южните морета, а е бил кой знае къде и кой знае какви магарии е вършил. Големият ми син се е метнал на него, и което е по-лошо — ще наследи дори повече пари от баща си. Другите двама сина сега сигурно се шляят и обикалят с моторите си насам-натам. Една дъщеря с разстроени нерви, откак бе намерен трупът на баща й. Едно малко момче, което ще изгонят от йезуитския колеж… Трябва да имам пълен контрол над всичко.

— Какво знаете вече?

Виладеканс и вдовицата се спогледаха. Адвокатът отговори:

— Каквото и вие.

— Покойникът не носеше ли някакъв предмет, който да улесни търсенето?

— Джобовете му бяха изпразнени.

— Намерено е само това.

Вдовицата беше извадила от чантичката си листче от бележник, намачкано от хиляди ръце. Някой беше написал с химикалка:

Piú nessuno mi portera nel Sud

(Вече никой не ще ме отведе на юг)

— Аз дори не ви познавам.

Беше с къса коса, тъмен костюм без вратовръзка, слънчеви очила с много тъмни стъкла, които по-силно подчертаваха лъскавата белота на юношеското лице. Независимо че беше слаб, имаше нещо мазно в стойката, като че ли бяха сложили грес в ставите на смълчаното тяло.

— Ако се разбере, че ви давам тази информация, ще ме изхвърлят от управлението.

— Господин Виладеканс е много влиятелен.

— С цялото си влияние, не ще ме спаси. Освен това са ме нарочили. По политически причини. При нас е пълно с подлеци. Ако им слушаш приказките, всички са вбесени от положението. Но когато опре до действие — никой. Всички гонят категория и гледат да не им отнемат възможността за съвместителство.

— Да не сте червен полицай?

— Нищо подобно. Аз съм полицай патриот.

— Разбирам. Участвували ли сте при разследването на случая Стюарт Педрел? Кажете ми всичко, което знаете.

— Малко зная. Най-напред решихме, че е някаква педерастка история. Много рядко се случва някой богат тип да изчезне и да намерят трупа му, намушкан с кама, година по-късно. Изглеждаше явна дупешка история. От друга страна, медицинската експертиза доказа, че задникът му е девствен, а освен това сред педалите никой не го знае. После дрехите. Не бяха негови. Бяха го облекли в съвсем стари, изтъркани дрехи, с определената цел да не послужат за следа.

— Защо тогава са оставили бележчицата?

— За да ни объркат, предполагам. Разбирате ли я?

— „Вече никой не ще ме отведе на юг.“

— Да, това вече го научихме. Но какво означава?