Мануэль Монтальбан - Южни морета

— Стой! Спрете или ще ви очистим!

Боканегра чу приближаващите се стъпки. Лоли плачеше истерично на мястото си, с окървавени уста и нос. Боканегра излезе с вдигнати ръце и когато се изправи, „сивият“ 4вече го побутваше.

— Добре ще запомниш това забавление. Ръцете върху колата!

Претърсваха дрехите му. Боканегра малко се окопити и забеляза, че няколко метра по-далеч същата операция се прилагаше на Тернеро, а Луничавата бе отворила чантата си пред друго ченге.

— Тук има едно ранено момиче — каза той и посочи към Лоли, която бе излязла от колата и продължаваше да рони сълзи с кръв, готова да се намести в патрулната кола.

Полицаят за момент отклони поглед, за да потърси Лоли, и тогава Боканегра го блъсна. Нощта му отвори вратичка и той се хвърли към нея, тичайки с токове, удрящи се в задника му, и ръце, енергично размахвани като бутала. Свирки и пак свирки. Ругатни, накъсани от разстоянието. Сви край няколко ъгъла, без да се отдалечи от тропота на бягащите си преследвачи. Вдишваше грапав и влажен въздух, който проникваше рязко и стремително и пареше дробовете му. Една след друга следваха улички без удобни входове. Високи стени, неизмазани или покрити с тъмен песъчлив цимент. Изведнъж изскочи на главната на Сан Андрес и като че всички светлини на тоя свят го издадоха как запазва равновесие с единия си крак, докато с другия се запира. От няколко метра учуден го изгледа часовоят, който стоеше на пост близо до караулната будка на казармата. Боканегра се втурна по шосето и прекоси осветения булевард, устремен към незастроените места, които съзираше по посока на „Тринидад“. Чувстваше нужда да поспре, защото се задушаваше, коремът му се беше подул болезнено и почти му прилошаваше от паренето на въздуха в гърдите. Стара врата от изтъркано дърво, разядено от слънцето и дъжда, затваряше някакъв строеж. Боканегра използва нащърбения горен ръб на вратата, за да се улови и покатери на мускули. Но ръцете му се изпънаха от тежестта на тялото; той се изпусна и клекна долу. Отстъпи няколко крачки, засили се и скочи към вратата. Започна борба между клатещото се дърво и тялото, което се опитваше да се изкачи. Усети ръба на вратата в слабините си и с решителен тласък се превърна в тежест, която падаше по наклон от глина и се удряше в невидими камъни. Коленичи и видя себе си в дъното на основите на една къща в строеж. Вратата, която беше прескочил, се намираше на върха на този склон и го гледаше като натрапник. Очите му опипаха порутената тъмнина и откриха стария и изоставен строеж. Усещаше вече болката от всички удари, които слепешката си бе нанесъл; като че всичките му сухожилия бяха разтегнати и от отчаяние го обливаше студена пот. Потърси някакво кътче, където да се скрие, в случай че се досетеха да влязат в обекта. И тогава го видя, с глава, опряна в парчета тухли, с отворени очи, които го гледаха, и ръце като мраморни охлюви, обърнати към небето.

— Господи! По дяволите — извика, хълцайки, Боканегра. Доближи се до човека и се спря на крачка от очевидната смърт. Човекът вече не гледаше в него. Сякаш упорито бе вперил поглед в далечната врата, като че тя е била последната му надежда преди смъртта. Оттатък вратата взеха да се приближават свирките, звукът на спирачки, предупредителните викове на преследвачите. Мъртвецът и Боканегра сякаш споделяха надеждата, която им бе вдъхнала вратата. Изведнъж някой започна да я бута и от очите на Боканегра бликнаха дълго сдържаните сълзи заедно с едно истерично „хии“, което извираше от стомаха му. Потърси купчина развалини, за да поседне и зачака неизбежното. Гледаше мъртвеца и го укоряваше:

— Рогач! Ти ме съсипа бе, копеле! Само ти ми липсваше тая нощ.

— Ние, частните детективи, сме термометър за установения морал, Бискутер. Казвам ти, че това общество е прогнило. В нищо не вярва.

— Така е, шефе.

Бискутер се съгласяваше с Карвальо не само защото се досещаше, че е пил повече, а защото винаги беше разположен да допусне най-лошото.

— Вече три месеца не сме сложили залък в уста. Ни един мъж не търси жена си. Нито един баща — дъщеря си. Ни един рогоносец не иска да се убеди в прелюбодеянието на съпругата си. Да не би жените да не бягат вече от къщи? Или пък младите момичета? Не, Бискутер. Бягат повече от всякога. Но днес на съпрузите и на бащите хич не им пука. Погубени са основните ценности. Нали искахте демокрация?

— На мен винаги ми е било все едно, шефе.

Но Карвальо не разговаряше с Бискутер. Въпросите бяха отправени към зелените стени на кантората му или към някой мним слушател, седнал зад бюрото — стил четиридесетте години: с прозрачен, потъмнявал в течение на тридесет години лак, като че вечно стоял наквасен в сумрака на булевардната кантора. Изпи още една чаша ледена гроздова и се сви от тръпката, която премина по гърба му. Едва оставил чашата на масата, Бискутер отново я напълни.