Мануэль Монтальбан - Южни морета

— Стига, Бискутер. Излизам да подишам чист въздух.

Излезе на площадката, където го нападнаха шумът и миризмите на сградата. Таконеото 5и кастанетите на школата по танци, прилежното чук-чук на стария скулптор, миризмата на боклук, натрупан в продължение на тридесет години, смесена с тази на изтъркан лак, на прах и клайстер, скрити във вдлъбнатините на рамките на полукръглите прозорчета, които сключваха дъга над отвора на стълбището с ромбоидните си мътни очи. По стълбите надолу той скачаше по няколко стъпала, воден или по-скоро тласкан от енергията на алкохола, и пое с благодарност свежия въздух, който го блъсна откъм Рамблас 6. Пролетта беше полудяла. Тази мартенска вечер беше студена и облачна. Няколко крачки и дълбоки вдишвания помогнаха на притъпения мозък и отровения черен дроб на Карвальо.

Той имаше милион и двеста хиляди песети в Спестовна каса, които му носеха редовно по 5%. Така нямаше да стигне с достатъчен капитал до петдесет или петдесет и пет години, за да може да се оттегли и да живее с рентата си. Криза. Криза на стойностите, си рече Карвальо, все още с упорството на алкохолик. Беше прочел във вестниците, че и адвокатите по трудово-правните въпроси били в криза, защото работниците се обръщали към юрисконсултите на профсъюзните центрове. И едните, и другите — жертва на демокрацията. И лекарите, и нотариусите бяха жертва на демокрацията. Трябваше да плащат данъци и започваха да си мислят, че най-добрият политически статус е този на висшиста, живеещ в условията на фашизма, но упражняващ известна либерална съпротива.

— Частните детективи сме толкова необходими, колкото вехтошарите. Спасяваме от боклука онова, което още не е боклук. Или по-точно онуй, което би могло да не се счита вече за боклук.

Никой не слушаше речта му. Капките дъжд го накараха да се затича към улица „Фернандо“, където бяха покритите с навеси витрини на Беристайн. Там се озова до три улични проститутки, които си разменяха съвети за използването на готовите супи. От магазина излезе едно много малко момиченце с много голям стик за хокей. До него баща му все го питаше: „Искаш да кажеш, че ти е удобен, а?“ „Да бе, човек, да…“ — отговаряше детето, вбесено от бащиното недоверие. Карвальо напусна подслона и забърза нагоре по тротоара, към колбасарския магазин, откъдето обикновено купуваше сирене и салами. Отново се спря, привлечен от жалното квичене на кученцата, струпани върху слама зад едно стъкло, делящо ги от улицата. Поигра си с пръст с дръзката муцунка на мъничка немска овчарка, чиито задни лапички бяха пък захапани от две малки бретончета. Разтвори ръка на стъклото, сякаш за да даде на животинчето топлина и нежност. От другата страна на прозрачната завеса кучето близна стъклото, опитвайки да стигне ръката на Карвальо. Пепе рязко се дръпна и измина късото разстояние, което го делеше от колбасарницата.

— Както обикновено.

— Получихме буркани мариновано филе и свинска наденица.

— Дайте ми два.

Продавачът напълни пакета с покупки с обичайната грижливост.

— Тая саламанкска шунка вече не е това, което беше.

— Ами сега на всичко казват саламанкска шунка. Което не е шунка от Хабуго или от Тревелес, е от Саламанка. Да го хване яд човек. Така не знаеш кога ядеш шунка от Саламанка и кога от Тотана.

— Има разлика.

— Вие я правите, понеже разбирате. Аз съм виждал как продават шунка от Гранолиерс за шунка от Хабуго. Нали така?

Карвальо излезе с пакета сирене Касар, Кабралес, Идеасабал, салам от Хабуго, шунка от Саламанка за всеки ден и малка мостра шунка от Хабуго, за да си хапне, когато му е криво.

Беше малко по-оживен, като стигна до магазина за кучета точно когато собственикът затваряше.

— А кучето?

— Кое куче?

— Ами това, което беше на витрината.

— Беше пълно с кучета.

— Овчарчето.

— А, то е женско. Всичките са вътре. Вечер ги прибирам в клетки, да не вземат да ми счупят витрината, не че ще ги задигнат, ами може да свършат някоя поразия. Има много лоши хора.

— Искам да купя кучката.

— Сега ли?

— Сега.

— Осем хиляди песети — каза собственикът, без да отвори вратата отново.

— На такава цена не бихте ми продали една истинска овчарка.

— Няма родословно дърво. Но е много здраво куче. Вие сам ще видите, ако го вземете. Хубаво е. Познавам бащата, а майката е на мой шурей.

— Хич не ме интересува родословието.

— Вие си знаете.

Кучето се носеше върху сгънатата ръка на Карвальо. В другата му ръка висеше плик, пълен със сирене, колбаси, кутии с храна за кучета, гумени кокали, дезинфекционна течност, препарат против насекоми, четка, въобще всичко, от което се нуждаят един човек и едно куче, за да бъдат щастливи. Бискутер бе озадачен от вида на кученцето, здраво застанало на задните си лапи, с език, изплезен половин метър напред, и две огромни уши, като сгъваеми крила на пикиращ самолет.