Мануэль Монтальбан - Южни морета

— Прилича на зайче, шефе. Тук, при мен ли ще остане?

— Ще си го отнеса на Валвидрера. Тук всичко ще потъне в мръсотия.

— Ах, да, търсиха ви по телефона. Записах името в тетрадката.

Хайме Виладеканс Риуторте — адвокат. Докато набираше номера, извика на Бискутер да му стопли нещо за вечеря. В малката кухня, която Бискутер бе импровизирал близо до умивалнята, се чуваше суетене. Бискутер си тананикаше, доволен от задачата си, а кученцето се опитваше да захапе шнура на телефона.

Две секретарки подчертаха дистанцията и високото положение на човека оттатък. Накрая се чу глас на английски лорд с акцент на франт от Диагонал.

— Въпросът е много деликатен. Трябва да го обсъдим лично.

Записа си за срещата, затвори и с удоволствие отпусна тялото си на въртящия се стол. Бискутер разстла пред него салфетка и върху нея остави чиния с гореща мадригера от парченца бял дроб. Кученцето се опита да сподели вечерята. Карвальо го постави внимателно на пода и му сложи парченца мадригера върху бяла хартийка.

— Прави са. Наистина понякога децата прибират вкъщи някое и друго гърло.

Виладеканс носеше златна игла на вратовръзката и платинени копчета за ръкавели. Безупречна беше дори плешивата му глава, подобна на пресушено и почистено речно дъно, оградено от два бряга побелели коси, подстригани от най-добрия коафьор в града, а вероятно и в цялото полукълбо, ако се съдеше по грижливия жест, с който адвокатът галеше от време на време оцелялата растителност, докато малкото му езиче подчертаваше удоволствието, облизвайки полузатворените устни.

— Чували ли сте за Стюарт Педрел?

— Нещо ми говори.

— Сигурно ви говори много. Това е известно семейство. Майката беше голяма концертираща пианистка, макар че след брака си се беше оттеглила и свиреше пред публика само на благотворителни мероприятия. Бащата беше виден индустриалец от шотландски произход, известен още преди войната. Всеки от синовете е личност. Може да сте чували за биохимика, за педагога, за онзи от рекламата или за строителя.

— Вероятно.

— Аз искам да ви занимая със строителя.

Той остави пред Карвальо купчина картони, на които бяха закрепени изрезки от вестници: „Тялото на един непознат — намерено на един от обектите в Тринидад“; „Идентифициран е трупът на Стюарт Педрел“; „Той се бил сбогувал със семейството си преди година под предлог, че заминава на пътешествие в Полинезия“.

— Предлог? Нима се е нуждаел от предлог?

— Нали знаете какво нещо е езикът на журналистите. Олицетворение на неточността.

Мислено Карвальо се помъчи — но безуспешно — да олицетвори неточността, а Виладеканс вече резюмираше положението, сплел ръцете си, поддържани от най-добрата маникюристка на капиталистическия свят.

— Работата стои така. Моят приятел, моят близък приятел, ние се познавахме, откак учехме заедно при йезуитите, прекара кризисен период. Някои мъже, особено чувствителните мъже като Карлос, тежко понасят прехвърлянето на четиридесетте, четиридесет и петте години и „о, ужас!“, наближаването на петдесетте. Само така се обяснява фактът, че месеци наред той преживяше идеята си да зареже всичко, всичко, и да отиде на някой полинезийски остров. Изведнъж ускори плановете си. Уреди всичко, свързано със сделките си, и изчезна. Всички предположихме, че е заминал за Бали, Таити, за Хавай или кой знае къде и, разбира се, решихме, че ще бъде една временна криза. Минаха месеци, трябваше да се справяме с положение, което по всичко изглеждаше непоправимо, до такава степен, че госпожа Стюарт Педрел се зае с делата и до днес се занимава с тях. И накрая, през януари — това съобщение: „Тялото на Стюарт Педрел е открито, намушкано с кама.“ И сега знаем със сигурност, че никога не е стигал до Полинезия. Не знаем къде е бил, какво е правил през цялото това време, а трябва да разберем.

— Спомням си за случая. Не беше намерен убиецът. Трябва ли ви и той?

— Добре. Ако се появи убиецът — добре. Но това, което ни интересува, е да разберем какво е правил през тази година. Разберете, тук се преплитат интересите на мнозина.

По диктофона му съобщиха, че госпожа Стюарт Педрел бе дошла. Почти веднага се отвори вратата и в кантората влезе жена на четиридесет и пет години. Карвальо го заболяха гърдите. Беше влязла, без да го погледне, налагайки стройната си зрелост, като че ли тя беше единственото достойно за внимание присъствие. Виладеканс ги представи един на друг, но едничкият резултат беше, че мургавата жена с едро, започнало да старее лице по-силно подчерта дистанцията с Карвальо. Едно бегло „приятно ми е“ бе всичко, което заслужи детективът, а Карвальо й отговори с поглед, упорито закован в бюста, докато тя не бе заставена да се опипа, за да провери дали нещо не е наред в облеклото й.