Фред Варгас - Човекът със сините кръгове

Която в следващия миг захвърлиха надалеч. Камий винаги бе имала красиви жестове. И с този сполучи. Вдигна куфара си и тръгна по перона. Адамсберг се затича, изпревари я и се обърна. Камий се блъсна в него.

— Ела — каза той. — Трябва да дойдеш. Ела. Един час.

Камий го гледаше развълнувано, точно както си бе представял, че би го гледала, ако я бе догонил, преди да се качи в таксито.

— Не — отсече тя. — Върви си, Жан-Батист.

Камий не вървеше стабилно. Адамсберг добре си спомняше, че в нормално състояние Камий винаги създаваше впечатление, че ей сега ще се завърти или ще се изтърси. Малко като майка си. Сякаш пазеше равновесие върху дъска, прехвърлена през пропаст, а не вървеше по земята като всички останали. Сега обаче Камий наистина залиташе.

— Камий, да не паднеш? Кажи ми.

— Няма, няма.

Камий остави куфара, протегна ръце над главата си, сякаш за да докосне небето.

— Виж, виж, Жан-Батист. На пръсти и с вдигнати ръце. Видя ли? Не падам.

Камий се усмихна и отпусна ръце с въздишка.

— Обичам те. Остави ме сега да замина.

И хвърли куфара през отворената врата. Изкачи трите стъпала и се обърна — тънка, чернокоса. Адамсберг не искаше да приеме, че ще прекара още само няколко секунди в съзерцание на това лице на гръцки бог и египетска проститутка.

Камий поклати глава.

— Много добре знаеш, Жан-Батист. Обичах те и това не можеш просто да го издухаш. Мухите — да. Мухите отлитат, като духнеш. Мога да те уверя, Жан-Батист, че по нищо не приличаш на муха. Боже мили! Ни най-малко. Но да продължавам да обичам човек като теб, аз лично нямам кураж. Прекалено трудно е. Обърква ме. Никога не знам къде си, къде разхождаш душата си. Това ме безпокои и ме кара да се чувствам самотна. Освен това и моята душа все се разхожда. И така всички непрекъснато се безпокоят. Боже мили, но ти знаеш всичко това, Жан-Батист.

Камий се усмихна.

Затвориха вратите, влакът полека потегли, чу се как напомнят на пътниците да не хвърлят предмети през прозорците. Да, Адамсберг знаеше всичко това. А то може да те нарани или убие. Влакът заминаваше.

Един час. Поне един час, преди да умре.

Затича се след влака и се хвана за перилото.

— Полиция — каза на контрольора, който се готвеше да се развика.

Мина през половината влак. Откри я легнала на кушетката си, подпряна на лакът. Не спеше, не четеше, не плачеше. Влезе и затвори вратата на купето.

— Знаех си — каза Камий. — Винаги съм знаела, че си досадник.

— Искам да полежа един час до теб.

— Но защо един час?

— Не знам.

— Още ли имаш този навик? На всичко да казваш „не знам“?

— Не съм изгубил нито един от навиците си. Обичам те, искам да полежа до теб един час.

— Не. После ще ми е много мъчно.

— Права си. На мен също.

Постояха така известно време.

Влезе контрольорът.

— Полиция — повтори Адамсберг. — Разпитвам госпожата. Не пускайте никой да влиза. Коя е следващата гара?

— Лил, след два часа.

— Благодаря — каза Адамсберг и се усмихна на контрольора, за да не го обиди.

Камий бе станала и гледаше преминаващия покрай прозореца пейзаж.

— Това се нарича злоупотреба с власт — каза Адамсберг. — Съжалявам.

— Един час, казваш? — попита Камий, опряла чело в прозореца. — Мислиш ли, че всъщност имаме някакъв избор?

— Не, честно казано, не мисля — отвърна Адамсберг.

Камий се притисна до него. Адамсберг я прегърна като в съня с хотелския прислужник. Хубавото в това купе бе, че прислужника го нямаше. Нямаше я и Матилд да го събуди.

— До Лил всъщност има два часа — каза Камий.

— Един за теб и един за мен — пресметна Адамсберг.

Няколко минути преди Лил Адамсберг се облече в тъмното. После бавно облече Камий. И двамата не бяха весели.

— Довиждане, любима — каза той.

Погали косите й, целуна я.

Не погледна към потеглящия влак. Остана на перона със скръстени ръце. Усети се, че е забравил сакото си в купето. Представи си, че Камий го е облякла, че ръкавите й стигат до края на пръстите, че е хубава така, че е отворила прозореца и гледа навън в нощта. Но вече не беше във влака, за да знае каквото и да е за Камий. Искаше да походи, преди да отиде в хотела до гарата. Някой ден отново щеше да види малката си любима. Един час. Да кажем, поне още един час, преди да умре.

На рецепцията му предложиха стая с изглед към релсите. Каза, че му е все тая и че иска да се обади по телефона.

— Данглар? Адамсберг е. Льо Нермор под ръка ли ви е? Не спи? Чудесно. Кажете му, че засега нямам намерение да умирам. Не. Не ви се обаждам за това. А за модното списание, за статиите на Делфин льо Нермор. Прочетете ги още веднъж. После прочетете книгите на великия византолог. Ще разберете, че тя е писала книгите. Само тя. Той само е събирал документацията. Благодарение на тревопасния си любовник Делфин рано или късно е щяла да се освободи от робството. Льо Нермор е бил наясно. Накрая е щяла да проговори. Тогава всички са щели да узнаят, че великият византолог никога не е съществувал и че тази, която е мислила и писала вместо него, е била съпругата му. Всички са щели да узнаят, че е бил нищожество, жалък тиранин, нещастен крадец. Това е бил мотивът му, Данглар, нищо друго. Кажете му, че е нямало смисъл да убива Делфин. Нека да се пука от яд.