Фред Варгас - Човекът със сините кръгове

— Но къде е той, за бога? Къде може да е?

— В града. Ще се прибере да обядва. Няма за къде да бърза, толкова е уверен в себе си. Такъв сложен план няма как да се провали. Но не е знаел за модното списание. Неговата Делфи си е позволявала някои неща, които не е споделяла с него.

— Малкият мъжкар победи — обяви Кастро. — Ще му дам трохички. Здравата се потруди.

Адамсберг вдигна глава. Екипът от лабораторията пристигаше. Конти слезе от камионетката с всичките си торби.

— Сега ще видиш нещо по-различно от ролка за коса — каза Данглар, след като поздрави Конти. — Но го е направил същият тип.

— Хайде да го намерим този тип — предложи Адамсберг и се изправи.

Къщата на Огюстен-Луи льо Нермор приличаше на зле поддържана ловна хижа. Над входната врата бе окачен череп на елен.

— Не е много весело — забеляза Данглар.

— Ами и човекът не е весел — каза Адамсберг. — Обича смъртта. Рейер така каза за Клеманс. Че обича смъртта. И главно, че говори като мъж.

— Я гледайте — обади се Кастро.

И гордо им показа косерката, която бе кацнала на рамото му.

— Виждали ли сте такова нещо? Опитомена косерка? Която е избрала мен?

Кастро сияеше.

— Ще я кръстя Трохичка. Тъпо, а? Мислете ли, че ще остане с мен?

Адамсберг натисна звънеца. От коридора се чуха спокойните стъпки на обути в пантофи крака. Льо Нермор не подозираше нищо. Когато отвори, Адамсберг се вгледа по нов начин в мръсносините му очи и бялата му кожа с рижави петънца.

— Тъкмо смятах да хапна — заяви Льо Нермор. — Какво има?

— Провалихте се, господине — каза Адамсберг и сложи ръка на рамото му. — Случва се.

— Стискате ме — оплака се Льо Нермор и се опита да се отдръпне.

— Следвайте ни — нареди Кастро. — Обвинен сте в четворно убийство.

Все така с косерката на рамо, той хвана китките на Льо Нермор и му надяна белезниците. По времето на предишния комисар Кастро се славеше с умението си да слага белезници толкова бързо, че арестуваният дори не забелязваше.

Данглар не изпускаше от очи човека с кръговете. И му се струваше, че разбира какво искаше да каже Адамсберг с историята за едрото разлигавено куче. И с онова за жестокостта. Че струи отвсякъде. В този миг човекът с кръговете имаше ужасяващ вид. Много по-ужасяващ от трупа в изкопа.

Вечерта всички се върнаха в Париж. В управлението цареше оживление и възбуда. Човекът с кръговете, когото Деклер и Маржелон едва удържаха на един стол, бълваше ругатни и смъртни заплахи.

— Чувате ли го? — попита Данглар на влизане в кабинета на Адамсберг.

Адамсберг по изключение не си драскаше, а дописваше, прав до стената, доклада си до съдебния следовател.

— Чувам го — отвърна той.

— Иска да ви пререже гърлото.

— Знам, приятелю. Би трябвало да извикате Матилд Форестие. Тя ще иска да узнае какво е станало със земеровката, разбираемо е.

Данглар зарадвано отиде да се обади по телефона.

— Няма я — каза той, като се върна. — Чух се само с Рейер. Нервира ме този Рейер. Непрекъснато кисне в дома й. Матилд е отишла да изпрати някого, който заминава от Северната гара в девет часа. Скоро щяла да се прибере. Рейер добави, че не била във форма, че гласът на кралица Матилд потрепервал и да сме минели по-късно да пием по чаша с нея, за да я разсмеем. Но с какво можем да я разсмеем?

Адамсберг втренчено гледаше Данглар.

— Колко е часът? — попита той.

— Осем и двайсет. Защо?

Адамсберг грабна сакото си и тичешком излезе от стаята. Данглар го чу да му нарежда да прочете доклада, докато го няма, скоро щял да се върне.

На улицата Адамсберг спря едно такси.

Стигна до Северната гара в девет без четвърт. Все така тичешком мина през големия портал, като в същото време си палеше цигара. Грубо спря Матилд, която тъкмо излизаше.

— Бързо, Матилд, бързо! Тя заминава, нали? Не ме лъжете, за бога! Сигурен съм. На кой перон? Кой номер е перонът?

Матилд мълчаливо го гледаше.

— Кой перон? — извика Адамсберг.

— Майната ви! — каза Матилд. — Вървете на майната си, Адамсберг! Ако ви нямаше, тя може би нямаше непрекъснато да заминава.

— Откъде сте толкова сигурна? Тя си е такава! На кой перон е, за бога?

Матилд не искаше да му отговаря. Но каза:

— На четиринайсети.

Адамсберг я заряза и отново затича. Големият гаров часовник показваше девет без шест минути. Пое си дъх, като приближи до четиринайсети перон.

Камий беше там. Разбира се. Носеше черна фланела и черен клин. Приличаше на сянка. Стоеше с изправена глава и гледаше неизвестно какво, може би очите й обхващаха цялата гара. Адамсберг познаваше този неин маниер — да се опитва всичко да види наведнъж, без непременно да очаква нещо. Пръстите й стискаха цигара.