Фред Варгас - Човекът със сините кръгове

Не влезе в апартамента си, а се качи направо в „Морската лястовица“. Опипом намери звънеца и го натисна два пъти.

— Случило ли ти се е нещо? — попита Матилд, отваряйки му вратата. — Или имаш новини за земеровката?

— Трябва ли да имам?

— Няколко пъти се видя с Адамсберг, нали? Току-що говорих с него по телефона. Изглежда, че утре ще има новини от Клеманс.

— Защо се интересуваш толкова от Клеманс?

— Защото аз я намерих. Тя е моята земеровка.

— Не, тя теб е намерила. Защо си плакала, Матилд?

— Аз да съм плакала? Е, да, малко. Как разбра?

— Гласът ти е влажен. Чува се много добре.

— Не се безпокой. Просто човек, когото обожавам, заминава утре. Как да не плача?

— Мога ли да се запозная с лицето ти?

— Как?

— Ето така. Ще видиш.

Шарл протегна пръсти към лицето на Матилд и ги задвижи като пианист по клавиатура. Беше много съсредоточен. Всъщност отлично познаваше лицето на Матилд. Едва ли се бе променило много от времето на семинарите, където я бе виждал. Но искаше да го докосне.

На другия ден Адамсберг седна зад волана и подкара към Монтаржи. Данглар седеше до него, Кастро и Делил се бяха настанили отзад. Камионетката ги следваше. Адамсберг караше с прехапани устни. От време на време поглеждаше към Данглар или когато не сменяше скоростите, поставяше за миг длан върху ръката на инспектора. Сякаш за да се увери, че Данглар е там, жив, присъстващ, и че ще остане там.

Матилд се събуди рано. Нямаше сили да следи когото и да било. Предишния ден доста се беше забавлявала с една незаконна двойка в бирарията „Барнкруг“. Двамата явно се познаваха отскоро. Но когато насред яденето мъжът се извини и отиде да телефонира, момичето го изчака да се отдалечи със смръщени вежди, след което пресипа част от пържените му картофи в своята чиния. Доволна от плячката си, тя я изгълта набързо, като преди всяка хапка изплезваше език. Мъжът се върна и Матилд си каза, че е научила нещо фундаментално за момичето, нещо, което мъжът никога няма да узнае. Да, здравата се бе забавлявала. Добър транш от седмицата.

Но тази сутрин нямаше желание за нищо. Впрочем в края на транш първи не би трябвало да се учудва на нищо. Мислеше си, че днес Жан-Батист Адамсберг ще улови земеровката, която ще съска и ще се съпротивлява, че това ще бъде паметен ден за старата Клеманс, която така хубаво подреждаше диапозитивите й с облечените си в ръкавици ръце и която така хубаво бе подредила убийствата си. За миг Матилд се запита дали самата тя се чувства виновна. Ако не се беше разприказвала във „Вкусния бульон“, за да смае публиката с подробности за човека с кръговете, Клеманс нямаше да й се натресе в къщата и нямаше да намери сгоден случай да върши убийства. После си каза, че бе доста неправдоподобно да заколиш един възрастен лекар под предлог, че ти е бил годеник някой и друг ден и че през целия си живот си таил желание за мъст.

Неправдоподобно. Би трябвало да каже това на Адамсберг. Матилд си повтаряше на глас това изречение, опряла лакти на масата аквариум. „Адамсберг, това убийство е неправдоподобно.“ Убийство от любов не се подготвя хладнокръвно петдесет години по-късно, и то по сложния начин, избран от Клеманс. Как Адамсберг бе могъл така да се заблуди относно мотива на старицата? Трябва да си идиот, за да повярваш в такъв неправдоподобен мотив. Това, което тревожеше Матилд, бе обстоятелството, че тя смяташе Адамсберг за един от най-умните мъже, които бе срещала. И все пак нещо не беше в ред с мотива на старата Клеманс. Тази жена нямаше физиономия. Матилд си внуши, че е мила, за да я хареса поне малко, за да й помогне, но всичко у земеровката я смущаваше през цялото време. Всичко, тоест нищо — под обвивката й нямаше тяло, на лицето й нямаше поглед, в гласа й нямаше тоналност. Нищо никъде.

Снощи Шарл бе прекарал ръце по лицето й. Трябваше да признае, че й стана доста приятно. Дългите му пръсти я докосваха така внимателно, както когато докосваха буквите на Брайловата азбука. Остана с впечатление, че му се иска да продължи да я докосва, но не го насърчи. Отдръпна се и направи кафе. Много хубаво кафе. Но което не може да замести милувката. Обаче и милувката не замества хубавото кафе. Матилд реши, че сравнението е безсмислено, че милувките и хубавото кафе не са взаимнозаменяеми.

Добре де, въздъхна гласно Матилд. Проследи с пръст едно прилепало с две петна, което плуваше под стъкления плот. По-добре да нахрани рибите. За какво й са Шарл и милувките му? Не е ли време отново да замине в морето? След като не й се следеше никого тази сутрин. Какво бе спечелила на сушата за три месеца? Едно ченге, което би трябвало да стане курва, един зъл като куче слепец с нежни пръсти, един византолог, любител на кръговете, една стара убийца. Добра печалба всъщност. Нямаше от какво да се оплаче. Би трябвало да опише всичко това. Би било по-забавно, отколкото да пише за коремните плавници на рибите.