Фред Варгас - Човекът със сините кръгове

И не спираше да брои. Двайсет и седем дни от изчезването на Клеманс Валмон. Матилд често се обаждаше на Адамсберг за новини от земеровката. Данглар го чуваше как отговаря:

— Нищо ново. Не, не съм се отказал, защо мислите така? Очаквам да получа някои сведения. Няма нищо спешно.

Няма нищо спешно. Девизът на Адамсберг. Данглар беше пред нервна криза, докато коренно промененият Кастро като че ли приемаше нещата от живота с необичайна за него търпимост.

Няколко пъти дойде Рейер по молба на Адамсберг. Беше се поукротил. Данглар се питаше дали защото сега бе опознал комисаря, или защото по-лесно се придвижваше покрай стените, докосвайки ги с пръсти, или защото разкриването на убийцата му действаше успокоително. Това, което Данглар не искаше да предположи за нищо на света, бе, че слепият хубавец се е укротил, защото Матилд го е вкарала в леглото си. Дума да не става. Но как да разбере? Бе присъствал на началото на разговора му с комисаря.

— Тъй като сте загубили зрението си — казваше Адамсберг, — вие виждате по друг начин. Бих искал да ми разкажете за Клеманс Валмон с най-големи подробности, ако ще и часове да ви отнеме, да ми опишете впечатлението, което е направила на слуха ви, усещанията, които е предизвикала у вас с присъствието си, всичко, които сте могли да отгатнете у нея, като сте я чували и усещали. Колкото повече знам за нея, толкова по-лесно ще се справя с положението. Вие, Рейер, заедно с Матилд най-добре сте познавали Клеманс. И главно — вие долавяте нещата отвъд видимото, нещата, които ние пренебрегваме, защото окото ни е дало за тях бърз, но задоволителен образ.

Рейер оставаше дълго при всяко идване. Данглар виждаше как облегнатият на стената Адамсберг го слуша с напрегнато внимание.

Беше три и половина следобед. Адамсберг отвори бележника си на трета страница. Поседя така известно време, после написа:

Утре ще отида в провинцията да потърся Клеманс. Мисля, че не греша. Вече не си спомням кога точно се сетих за това, трябваше да си го отбележа. Още от самото начало? Или от гнилата ябълка? Всичко, което ми разказа Рейер, сочи натам. Вчера вървях чак до Източната гара. Питах се защо съм станал ченге. Може би защото в този занаят човек търси разни неща и има вероятност да ги открие. Което го утешава за останалото. Защото в останалото от живота никой не иска от вас да търсите каквото и да било, така че не рискувате да намерите нещо, което не търсите. Например листата на дърветата — все още не знам точно защо ги рисувам. Някой ми каза вчера в едно кафене на Източната гара, че най-добрият начин да не се боиш от смъртта, е да живееш колкото се може по-тъпо. Така за нищо няма да съжаляваш. Това не ми се стори добро решение.

Но пък аз не се страхувам от смъртта. Не много. И значи това всъщност не ме засягаше. Не ме е страх и от самотата.

Всичките ми ризи са за изхвърляне, знам го. Много бих искал да имаше едно универсално облекло. Щях да си го купя в трийсет екземпляра и да не мисля за дрехи до края на живота си. Когато обясних това на сестра ми, тя се разкрещя. Самата мисъл за универсално облекло я ужасява.

Бих искал да имаше универсално облекло, за да не се занимавам повече с тези неща.

Бих искал да имаше универсално листо, за да не се занимавам повече с тези неща.

Всъщност бих искал да не бях изпускал Камий онази вечер на улицата. Можех да я догоня, тя щеше да се учуди, може би щеше да се разчувства. Може би щях да видя как лицето й потръпва, пребледнява или почервенява, не знам точно. Щях да обхвана с ръце това лице, за да му попреча да потръпва, и това щеше да е страхотно. Щях да я прегърна и двамата дълго щяхме да стоим така на улицата. Да кажем, един час. Но тя може би нямаше да се разчувства и да стои в прегръдките ми. Не знам. Не мога да отгатна. Може би щеше да каже: „Адамсберг, таксито ме чака“. Не знам. А може би това не е било Камий. А може и изобщо да не ми пука. Не знам. Не вярвам.

Сега в момента изнервям Данглар мислителя. Очевидно е. Но не го правя нарочно. Нищо не се случва, нищо не се казва и това го влудява. А истината е, че най-важното се случи тъкмо откакто Клеманс изчезна. Но не можах да му го кажа.

Данглар чу вратата да се отваря и вдигна поглед от бележника си.

Беше горещо. Плувнал в пот, Данглар се връщаше от северното предградие, където бе извършил арест за укривателство. Акцията мина добре, но не това му бе нужно. Трябваха му по-големи неща, за да си възвърне самочувствието, и земеровката му се струваше достойно предизвикателство. Ала страхът, че ще трябва да се признае за победен, се усилваше от ден на ден. Вече не смееше да говори по този въпрос дори с децата. Почти си бе налял чаша бяло вино, когато Адамсберг влезе в кабинета му.