Фред Варгас - Човекът със сините кръгове

— Търся ножици — каза Адамсберг.

Данглар порови из чекмеджетата на Флоранс и извади едни ножици. Забеляза, че Флоранс бе попълнила запаса от карамелени бонбони. Адамсберг бе затворил едното си око и се мъчеше да прекара конец през ушите на една игла.

— Какво става? — попита Данглар. — Час по шеф и кройка?

— Подгъвът ми се е разпрал.

Адамсберг седна на един стол, кръстоса крака и се зае да шие подгъва на панталона си. Данглар го гледаше объркано, но спокойно. Успокояващо беше да гледаш как някой прекарва иглата през плата така съсредоточено, сякаш светът е престанал да съществува.

— Ще видите колко хубаво шия подгъви — каза Адамсберг. — Със съвсем ситни бодове. Почти не се вижда. Малката ми сестра ме научи веднъж, когато не знаехме какво да правим с телата си, както казваше баща ни.

— Мен нещо хич ме няма — каза Данглар. — От една страна, не се справям с подгъвите на децата. От друга страна, убийцата окончателно ме е обсебила. Мръсна дърта убийца. Ще ми се изплъзне, сигурен съм. Това ме побърква. Честно, побърква ме.

Той стана и понечи да извади една бира от шкафа.

— Не — каза Адамсберг със сведена над панталона глава.

— Какво не?

— Не на бирата.

Комисарят бе захапал конеца със зъби и се опитваше да го скъса, съвсем забравил за ножицата на Флоранс.

— А ножицата? — каза Данглар. — Да му се не види, специално ви донесох ножица, а вие виж какво правите. А бирата? Какво ви стана изведнъж с тази бира?

— Стана ми това, че ще изпиете десет, а днес не бива.

— Мислех си, че за тези неща не ми се месите. Това си е моето тяло, моята отговорност, моят корем, моята бира.

— Съгласен. Но това е и вашето разследване, а вие сте моят инспектор. Утре отиваме на село. На среща, надявам се. И имам нужда от вас, трезвен. И стомахът ви да е здрав. Стомахът е много важен. Не е сигурно, че здравият стомах ви помага да мислите правилно, но е сигурно, че болният стомах ви пречи да мислите изобщо.

Данглар се вгледа в напрегнатото лице на Адамсберг. Нямаше как да отгатне дали е такова заради възела, който се бе образувал на конеца, или заради утрешното пътуване.

— Да му се не знае — каза Адамсберг. — Завърза се на възел. Това много го мразя. Изглежда, че златното правило е винаги да се тегли конецът в една и съща посока. Иначе се завързва на възел. Разбирате ли? Сигурно, без да искам, съм го издърпал в обратната посока. И сега имам възел.

— Според мен конецът ви е много дълъг — предположи Данглар. — Успокоява ви шиенето. Наистина.

— Не, Данглар. Конецът ми си беше добър, от китката до лакътя. Утре в осем часа ми трябва камионетка, осем мъже и кучета. Лекарят също да дойде.

Той направи възел, скъса конеца, оглади с ръка панталона си. И излезе, без да изчака да види дали Данглар ще остане трезвен и със здрав стомах. За момента и Данглар не знаеше.

Шарл Рейер се прибираше у дома. Наслаждаваше се на спокойствието си, понеже бе сигурен, че няма да трае дълго. Разговорите с Адамсберг го разведряваха — защо, нямаше представа. Знаеше само, че от два дни насам не бе предложил на никого да го преведе през улицата.

Дори бе успявал без особено усилие да бъде искрен с Адамсберг, когато ставаше дума за Клеманс, за Матилд и за сума ти други неща, за които разказваше на комисаря с най-големи подробности. Адамсберг също споделяше с него едно друго. Негови лични преживявания. Не много ясни. По-леки и по-тежки преживявания, като не беше съвсем сигурно дали леките не бяха всъщност най-тежките. Не е лесно да разбереш. Мъдростта на децата, философията на старците. Нали й го каза на Матилд в ресторанта? Бе предусетил какво се носи по вълните на мекия му глас. После дойде ред на комисаря да го попита какво се носи по вълните на слепите му черни очи. Шарл заговори, Адамсберг се заслуша. В леките шумове, долавяни от незрящия, в мъчителните му усещания в мрака, в онова, което виждаше в тъмното. Когато спираше, Адамсберг го подканяше: „Продължавайте, Рейер. Слушам ви особено внимателно“. Шарл си каза, че ако беше жена, би могъл да се влюби в Адамсберг и да се отчае от неговата неуловимост. Но пък комисарят явно бе от хората, до които е по-добре да не се доближаваш. Или да се научиш да не се отчайваш от това, че си остава неуловим. Да, нещо такова.

Но Шарл беше мъж и държеше на това. А и Адамсберг бе потвърдил, че е красавец. Тогава Шарл си помисли, че след като е мъж, би му било приятно да се влюби в Матилд.

След като е мъж.

Но дали Матилд не искаше да се разтвори в дълбоката вода? Дали не искаше завинаги да се откъсне от земните мъки? Какво се бе случило с Матилд? Никой не знаеше. Какво й обичаше на тази гадна вода? Да улови Матилд? Шарл се боеше, че тя ще се изплъзне от ръцете му като морска сирена.