Фред Варгас - Човекът със сините кръгове

Устните му потръпнаха, както винаги когато беше развълнуван. Данглар бе забелязал тази негова особеност.

— Извикайте останалите — каза Адамсберг.

После погледна Деклер, който носеше чувала с инструментите, и му направи знак да започва работа. Данглар с известно опасение наблюдаваше Деклер, който отвърза чувала, извади мотики, лопати, раздаде ги на момчетата.

От час насам отказваше да приеме, че търсят това. Но вече не можеше да отрича истината — търсеха това.

Отиваме на среща, надявам се, бе казал вчера Адамсберг. И тази черна връзка. Комисарят очевидно имаше слабост към символиката.

После лопатите заработиха с много шум, ужасния шум, който се вдига, когато желязото се удря в камъка. Данглар го бе чувал прекалено често. Купчината пръст, която се трупаше до изкопа, също я бе виждал прекалено често. Момчетата умееха да копаят. Бързо напредваха.

Адамсберг, който не изпускаше изкопа от очи, задържа Деклер за ръката.

— По-бавно сега. Копайте внимателно. Сменете инструментите.

Наложи се да отведат кучетата, тъй като вдигаха много шум.

— Кучетата нервничат — отбеляза Кастро.

Адамсберг поклати глава и продължи да се взира в дупката.

Деклер ръководеше операцията. Сега той полека отстраняваше пръстта с една мистрия. После внезапно отстъпи назад, сякаш го бяха нападнали, и изтри нос с ръкава си.

— Ето — каза той, — ръка. Така ми се струва. Че е ръка.

Данглар направи невероятно усилие да се отлепи от дървото, до което се притискаше, и да се приближи към изкопа. Да, ръка беше. Ужасна ръка.

Един от мъжете отрина ръката, друг главата, трети изрови парчета от син плат. На Данглар му се зави свят. Отстъпи назад, търсейки с ръка мястото, където бе оставил хубавото си дърво, добрия си дъб. Опипа кората, заби пръсти в нея, а пред очите му се мержелееше образът на отвратителния труп с почерняла и втечнена кожа.

„Не трябваше да идвам“ — помисли си той, като затвори очи. Дори не се запита чий е този противен труп, защо го търсеха, къде бяха и защо не разбираше нищо. Знаеше само, че срещата на комисаря се е провалила. Трупът бе престоял в земята месеци. Значи не можеше да е на Клеманс.

Мъжете работиха още час на миризмата, която ставаше все по-непоносима. Данглар не помръдна и на милиметър от дънера на спасителния си дъб. Стоеше с вдигната глава и виждаше само къс небе горе, между върховете на дърветата. В тази част на гората беше доста тъмно. Чу мекия глас на Адамсберг, който казваше:

— Достатъчно. Спираме. Отиваме да пийнем нещо.

Нахвърляха инструментите в единия ъгъл на камионетката и Деклер извади от чувала еднолитрова бутилка коняк.

— Не е много качествен — обясни той. — Но ще ни прочисти малко. По един пръст на човек.

— Забранено, но наложително — отбеляза Адамсберг.

Комисарят се приближи до Данглар и му подаде пластмасовата чашка. Не го попита: „Как сте?“, или: „По-добре ли сте?“. Изобщо нищо не каза. Знаеше, че след половин час Данглар ще е малко по-добре и ще може да ходи. Всички го знаеха и никой не го закачаше. Бяха достатъчно заети със собствените си битки около вонящата дупка.

Деветимата мъже насядаха малко встрани от изкопа, близо до Данглар, който продължаваше да стои прав. Лекарят се повъртя около изкопа, после се присъедини към останалите.

— Е, докторе — попита Кастро, — какво ви говори трупът?

— Говори ми, че това е възрастна жена, между шейсет и седемдесет години… Говори ми, че е била убита, че гърлото й е било прерязано преди повече от пет месеца. Няма да е лесно да я идентифицирате, моите момчета (съдебният лекар често ги наричаше „моите момчета“, като че ли са му ученици). Дрехите са обикновени, скромни, няма да ви помогнат. И имам чувството, че в гроба няма да намерим никакви други лични вещи. Не се надявайте на зъболекаря й. Зъбите й са здрави като моите и вашите, без следа от лечение, доколкото можах да видя. Ето това ми говори, моите момчета. Така че ще ви отнеме време да установите коя е.

— Клеманс Валмон е — тихо каза Адамсберг. — Живуща в Ньойи сюр Сен, на шейсет и четири години. Налейте ми още един пръст коняк, Деклер. Вярно, че е най-обикновен, но е приятен.

— Не! — намеси се Данглар по-живо, отколкото биха могли да очакват, но без да се отмести от дървото си. — Не. Докторът каза, че тази жена е мъртва от месеци! А Клеманс напусна улица „Патриарш“ от жива по-жива преди месец.

— Но аз казах Клеманс Валмон, живуща в Ньойи сюр Сен — възрази Адамсберг, — а не Клеманс Валмон, живуща на улица „Патриарш“.