Фред Варгас - Човекът със сините кръгове

— Онази вечер знаехте ли, че човекът с кръговете е убиецът?

— Знаех, че кръговете са фалшиви.

— Значи добре си е изиграл играта този Льо Нермор. И мен добре ме изигра, нали? Ужасът му, риданията, ах, колко съм раним, и после признанията, и ах, невинен съм. Глупости.

— Чудесно го изигра. И ви заблуди, Данглар. Дори съдебният следовател, който е по рождение недоверчив, реши, че е невъзможно той да е убиецът. Да убие собствената си съпруга в един от собствените си кръгове? Немислимо. Не оставаше друго освен да го пуснем и да му позволим да ни отведе там, където желаеше да ни отведе. До виновния, който сам бе произвел, старата Клеманс. И аз направих точно това. Оставих се да ме отведе.

— Косът намери подарък за косерката — каза Кастро. — Парченце ламарина.

— Не те ли интересува това, за което говорим? — попита Данглар.

— Напротив. Но не искам да си давам вид, че слушам прекалено внимателно, ще заприличам на глупак. Не сте ме наблюдавали, но и аз съм мислил за този случай. Единственото ми заключение беше, че у Льо Нермор има нещо болезнено. Нищо повече. И аз като всички се втурнах да търся Клеманс.

— Клеманс… — каза Адамсберг. — Трябвало му е време, за да я намери. Трябвало е да открие някоя на нейната възраст, с незапомняща се външност и да живее изолирано, та да не се забележи отсъствието й. Старата Валмон е била идеалната жертва, с простодушната си вманиаченост по обявите. Да я прелъсти, да й обещае луната, да я убеди да разпродаде всичко и да се пренесе у него не е било трудно. Клеманс е споделила само със съседите си. Но тъй като те не са й били приятели, не са се обезпокоили от отсъствието й, забавлявали са се със старицата. Годеника така и никой не видял. Горката бабичка отишла на срещата.

— Я гледай, още един кос долетя — възкликна Кастро. — На какво се надява? Косерката го гледа. Сега ще избухне война. Мамка му! Ама че живот!

— Убил я е — каза Данглар — и я е заровил тук. Защо тук? Къде сме всъщност?

Адамсберг протегна уморена ръка наляво.

— За да погребеш някого, трябва да разполагаш със спокойно място. Онази там горска къща е вилата на Льо Нермор.

Данглар огледа къщата. Да, добре го бе преметнал Льо Нермор.

— След което — подзе Данглар — е облякъл дрехите на старата. Не е било трудно. Нали куфарите й са били у него.

— Продължавайте, Данглар. Оставям ви да довършите.

— Ето на — каза Кастро, — косерката отлетя. И изгуби парчето ламарина. Върви после да правиш подаръци. А не, връща се.

— Настанил се е у Матилд — продължи Данглар. — Матилд го е следила. Матилд го е тревожела. Решил е да я наблюдава и да я използва за целите си. Ако възникнел проблем, тя щяла да е идеалният свидетел — познавала е и човека с кръговете, и Клеманс. Вярвала е, че става дума за две отделни същества, и той е правел всичко, за да я убеди в това. Но как е направил онова със зъбите?

— Вие споменахте за почукването на лулата по зъбите.

— Наистина. Значи протеза. Достатъчно е било да изпили някое старо чене. А очите? Неговите са сини, нейните — кафяви. Значи лещи. Барета. Ръкавици. Винаги с ръкавици. Все пак преображението е изисквало време, усилия, дори изкуство. Как е излизал от дома си, облечен като стара дама? Някой съсед е можел да го види.

— Преобличал се е по пътя. Излизал е от къщи като мъж, пристигал е на улица „Патриарш“ като жена. И обратното, разбира се.

— Къде? В някое изоставено помещение? В бараката на някой строителен обект, където е оставял дрехите си?

— Например. Ще трябва да я намерим. Или той да ни каже къде е.

— Барака на строителен обект с остатъци от храна, с мухъл в стария долап? Това ли е? Оттам ли е миризмата на гнила ябълка по дрехите? А защо дрехите на Клеманс не миришеха?

— Те бяха леки. Той ги е носел под костюма си, а баретата и ръкавиците е държал в чантата. Но не е можел да носи костюма си под дрехите на Клеманс. Затова го е оставял по пътя.

— Солидна организация.

— За някои хора организацията стои над всичко. Става дума за сложно убийство, чиято подготовка му е отнела месеци. Започнал е да чертае кръгове четири месеца преди първото убийство. Този педантичен византолог си пада по търпеливата, сръткава работа. Сигурен съм, че тя му е доставила огромно удоволствие. Например идеята да използва Жерар Понтийо, за да ни насъска срещу Клеманс. Съвършеното й осъществяване положително го е очаровало. Както и капката кръв в дома на Клеманс, последната нанесена върху платното мазка преди заминаването му.