Фред Варгас - Човекът със сините кръгове

Да, ама какво? Какво да пише? И защо?

За да разказва живота, отговори си.

Глупости! За плавниците може поне да разкаже нещо, което другите не знаят. А за живота? Защо всъщност да пише? За да я харесат? Това ли е? За да те харесат и непознатите, сякаш познатите не ти стигат? За да си представиш, че си събрала квинтесенцията на света в няколко страници? Но каква квинтесенция? Кое да опише? Дори историята на старата земеровка няма да е интересна, ако се опише. Да пишеш, значи да съсипваш.

Матилд седна, обзета от мрачно настроение. Каза си, че мисли несвързано. Плавниците — да, много добре.

Но понякога е твърде скучно да говориш за плавници. Плавниците те интересуват по-малко и от старата Клеманс.

Матилд изправи гръб и отметна с две ръце черните си коси. Много добре, помисли си, малък пристъп на метафизика. Ще ми мине. Глупости, промърмори отново. Нямаше да съм толкова тъжна, ако Камий не заминаваше тази вечер. Отново заминаваше. Ако не беше срещнала този хвърчащ полицай, нямаше да е принудена да обикаля цялата земя. Да опише това? Струва ли си?

Не.

Може би наистина бе време отново да се гмурне в морските глъбини. И най-важното — забранено е да се пита защо.

Защо? — веднага се запита Матилд.

За да ми стане приятно. За да се намокря. Ето затова. За да се намокря.

Адамсберг караше бързо. Данглар знаеше, че отиват в Монтаржи, и толкова. Лицето на комисаря все повече се напрягаше. Контрастите в чертите му се усилваха и ставаха почти свръхреални. Физиономията на Адамсберг беше като онези лампи, на които можете да променяте яркостта. Много особено свойство наистина. Освен това Данглар не разбираше защо комисарят си е сложил черна връзка върху износената бяла риза. Погребална връзка, завързана накриво. Попита го.

— Да — отвърна Адамсберг. — Тази връзка избрах. Хубав обичай, нали?

И млъкна. Само от време на време поставяше за миг длан върху ръката му. Два часа след като напуснаха Париж, Адамсберг спря колата на един горски път. Тук лятната горещина не се усещаше. Данглар прочете надписа на една табела: Бертранж. Общинска гора . Адамсберг каза: „Стигнахме“, и вдигна ръчната спирачка.

Слезе от колата, пое дълбоко въздух и се огледа, клатейки глава. Разтвори една карта върху капака на колата и с жест повика Кастро, Делил и шестимата от камионетката.

— Ще минем оттук — посочи той. — По тази пътека, по тази и ето по тази. После ще обходим пътеките в южната част. Ще проверим цялата зона около тази горска къща.

Докато говореше, комисарят очертаваше с пръст кръг върху картата.

— Кръгове, винаги кръгове — прошепна той.

Сгъна картата как да е и я подаде на Кастро.

— Пуснете кучетата — додаде.

От камионетката шумно изскочиха шест овчарки. Данглар, който не обичаше особено тези животни, стоеше малко встрани със скръстени ръце, като придържаше краищата на широкото си сако, сякаш за да се предпази.

— Всичко това за старата Клеманс? — попита той. — А кучетата как ще се оправят? Тя не е оставила дори едно парцалче, за да го подушат.

— Имам нещо за тях — каза Адамсберг и взе от камионетката малък пакет, който завря под носа на кучетата.

— Това е развалено месо — каза Делил и гнусливо се намръщи.

— Мирише на смърт — уточни Кастро.

— Така е — потвърди Адамсберг.

Направи знак с глава и групата пое по първата пътека вдясно. Кучетата отпред дърпаха каишките си и виеха. Едно от тях бе изяло парчето месо.

— Ама че тъпо куче — каза Кастро.

— Не ми харесва това — отбеляза Данглар. — Никак.

— Предполагам.

Гората е шумна, когато вървиш през нея. Пукат клончета, жужат насекоми, пеят птички, листата шумят под краката на хората и се разхвърчават под лапите на кучетата.

Адамсберг беше със стария си черен панталон. Вървеше, пъхнал ръце под колана си, преметнал връзката си през рамо, безмълвен, съсредоточен в кучетата. Мина три четвърти час, преди две от тях да се отклонят от пътеката и рязко да завият наляво — там, където вече нямаше път. Трябваше да минават под клоните, да заобикалят дънерите на дърветата. Напредваха бавно, кучетата дърпаха каишите си. Един клон се върна като бумеранг и шибна Данглар по лицето. Заболя го. Кучето, което вървеше начело, най-доброто от кучетата, онова, което се казваше Аларм-Клок, а наричаха само Клок, спря, след като измина шейсетина метра. Завъртя се, вдигна глава, разлая се, после простена и легна на земята с изправена глава, доволно от себе си. Адамсберг замръзна на място и стисна юмруци. Огледа малкото пространство, на което бе легнал Клок — няколко квадратни метра между дъбовете и брезите. Докосна с ръка един счупен преди месеци клон. Мястото на счупването бе обрасло с мъх.