Фред Варгас - Човекът със сините кръгове

Данглар хвърли поглед към Адамсберг, който не каза нищо, само му даде знак да продължи.

— Последното й убийство ни отведе право при човека с кръговете, точно както го е била предвидила. Но макар и извратен, умът на Клеманс Валмон е просто устроен. Да си човекът с кръговете и убиецът на жена си е прекалено. Невъзможно дори, освен ако не си луд. И Льо Нермор беше освободен. Чула го е снощи по радиото. Сега вече всичко може да се промени. Идеалният й план е на път да се провали. Но все още е имала време да избяга. И е избягала.

Матилд смаяно ги гледаше. Адамсберг я остави да осъзнае за какво става дума. Знаеше, че това ще отнеме известно време, че тя няма да се предаде веднага.

— Не — каза Матилд. — Тя не би имала сила! Да не сте забравили каква кльощава женица е?

— Има хиляди начини да се справи — обясни Данглар. — Може да се престори, че й е прилошало, да се просне на тротоара, да изчака някой обезпокоен минувач да се наведе над нея и да го прасне по главата. Спомнете си, Матилд, че всички жертви първо са били зашеметени.

— Спомням си — каза Матилд и за двайсети път отметна черните си коси, които падаха на кичури на челото й. — А с доктора как се е справила?

— По много прост начин. Накарала го е да дойде на избрано от нея място.

— И защо е дошъл?

— Хайде сега! Вика ви приятелка от младите години, която има нужда от вас! Забравяте всичко и се притичвате на помощ.

— Естествено — каза Матилд. — Сигурно сте прав.

— А през нощите на убийствата тя беше ли си у дома? Спомняте ли си?

— Всъщност нея я нямаше почти всяка вечер, ходеше на срещи, така разправяше, като онази вечер. Ама че комедия ми разигра! Защо не казвате нищо, господин комисар?

— Опитвам се да мисля.

— И какъв е резултатът?

— Никакъв. Но аз съм свикнал.

Матилд и Данглар се спогледаха. Леко разочаровани. Но Данглар не беше в настроение да критикува Адамсберг. Вярно, че Клеманс бе изчезнала. Обаче Адамсберг се беше досетил и го бе изпратил в Марсийи.

Адамсберг стана, без да предупреди, направи някакъв ненужен и небрежен жест, благодари на Матилд за кафето и каза на Данглар да изпрати момчетата от лабораторията в апартамента на Клеманс Валмон.

— Аз ще походя — добави той, за да не си тръгне, без да каже нищо, за да им даде някакво обяснение, за да не ги обиди.

Данглар и Матилд още дълго останаха заедно. Не можеха да спрат да говорят за Клеманс, да се опитват да разберат. Изгубеният годеник, неуспешната серия от обяви, неврозата, острите зъби, двусмислията. От време на време Данглар се качваше на горния етаж да види докъде са стигнали момчетата от лабораторията, връщаше се и казваше: „Сега са в банята“. Матилд доливаше от разреденото с хладка вода кафе. Добре му беше на Данглар. Охотно би останал там цял живот, облакътен на масата, в която плуваха риби, на светлината на матовото лице на кралица Матилд. Тя заговори за Адамсберг, попита как се е сетил.

— Нямам представа — каза Данглар. — А уж го гледах какво прави, тоест гледах, че нищо не прави. Понякога се държеше безгрижно и лекомислено, сякаш през живота си не е бил ченге, друг път ходеше с мрачно и напрегнато изражение, толкова съсредоточено, че не чуваше нищо около себе си. Но съсредоточено в какво? Това е въпросът.

— Нямаше доволен вид — каза Матилд.

— Вярно. Нали Клеманс избяга.

— Не, Данглар. Друго тревожи Адамсберг.

В стаята влезе Льоклер, един от криминолозите.

— За отпечатъците, инспекторе. Няма никакви. Всичко е изтрила или през цялото време е носела ръкавици. Никога не съм виждал такова нещо. Но в банята открих засъхнала капка кръв зад сифона на мивката.

Данглар бързо се качи с него на горния етаж.

— Нещо е прала — каза той, като се изправи. — Може би ръкавиците, преди да ги изхвърли. Не ги открихме до Делфин. Спешно изследвайте кръвта, Льоклер. Ако е на госпожа Льо Нермор, край с Клеманс.

Няколко часа по-късно изследването показа, че кръвта е на Делфин льо Нермор. Започваше преследването на Клеманс.

Когато чу новината, Адамсберг помрачня. Данглар се размисли за трите неща, които тревожеха комисаря. Доктор Понтийо. Но това вече се изясни. Оставаше списанието за мода. И гнилата ябълка. Със сигурност се тревожеше за гнилата ябълка. Но какво значение имаше тя сега? Данглар си рече, че Адамсберг си има свой начин да си трови живота, различен от неговия. Струваше му се, че въпреки завеяния си вид Адамсберг добре умее да не намира покой.

Вратата между кабинета на комисаря и неговия обикновено стоеше отворена. Адамсберг нямаше нужда да се усамотява, за да бъде сам. Така че Данглар влизаше и излизаше, оставяше папки на бюрото му, прочиташе му някоя докладна, отново излизаше или сядаше за момент да си поговорят. Тогава се случваше — още по-често откакто Клеманс избяга — Адамсберг да продължи да чете, без дори да вдигне поглед, но това невнимание не беше обидно, тъй като комисарят не се държеше така нарочно. Впрочем, казваше си Данглар, ставаше дума по-скоро за отсъствие, отколкото за невнимание. Защото Адамсберг определено внимаваше. Но в какво? Между другото имаше странен начин да чете — обикновено стоеше прав, със скръстени на гърдите ръце и поглед, отправен към бумагите на бюрото му. Можеше да стои прав с часове. Данглар, който винаги се чувстваше уморен и с отмалели крака, се питаше как издържа.