Фред Варгас - Човекът със сините кръгове

— Питайте ги за всичко, което ви дойде наум. Имам ви доверие. И не забравяйте да ми се обадите.

Адамсберг кимна на Данглар и със съвършено отнесен вид слезе да си вземе нещо за ядене. Бавно задъвка студения си сандвич и потегли към Националната библиотека.

На входа на библиотеката определено направи лошо впечатление с износения си черен панталон и навитите до лактите ръкави на ризата. Показа си картата и поиска да му донесат всички произведения на Огюстен-Луи льо Нермор.

Данглар пристигна на гарата в Марсийи в осемнайсет и десет — часа на бялото вино в кръчмите. В Марсийи имаше шест кръчми и той ги обиколи всичките. Срещна доста възрастни хора, които можеха да му кажат нещо за Жерар Понтийо, но разказаното от тях бе напълно безинтересно. Доскуча му да се рови из живота на младия Жерар, в който нямаше никаква по-значителна случка. Струваше му се по-уместно да проучи лекарската му кариера. Знае ли човек — можеше да открие някоя евтаназия, някоя погрешно поставена диагноза… Могло е да се случи какво ли не. Но не това искаше Адамсберг. Комисарят го бе изпратил тук, където никой не знаеше какво е правил Понтийо след двайсет и четвъртата си година.

След десет вечерта Данглар плетеше крака из улиците на Марсийи, сам, подпийнал и не узнал нищо. Не му се щеше да се връща в Париж с толкова празни ръце. Би опитал отново, но мисълта да прекара нощта по кръчмите не му се нравеше. Обади се на децата да им пожелае лека нощ. После отиде на адреса, даден му от последния кръчмар, където имаше свободна стая. Хазайката беше възрастна дама, която му поднесе още една чаша от местното вино. Данглар изпита желание да излее всичките си неприятности пред този стар и много жив поглед.

Без да каже нищо на никого, Матилд се бе притеснявала цялата седмица. На първо място хич не й хареса това, че Шарл се прибра в един и половина през нощта и че междувременно бе убита още една жена. На всичкото отгоре Шарл не спря да се заяжда през цялата следваща вечер все така зъл като куче. Накрая тя не издържа и го изгони, като му каза да се върне, когато се успокои. Всичко това я тревожеше, нямаше как да го скрие от себе си. Колкото до Клеманс, същата нощ тя се бе върнала обляна в сълзи. И напълно съсипана. Матилд прекара един безславен час в опити да я утеши. Накрая изнервената Клеманс призна, че й трябва промяна и че е най-добре да спре за малко с обявите. Нанагорно й идваше тази история с обявите. Матилд веднага се съгласи с нея и я изпрати в „Бодливката“ да си стегне багажа и да си почине, преди да тръгне. Загриза я съвестта на сутринта, когато чу как Клеманс слиза по стълбите, като внимава да не я събуди, а тя си помисли, че се е отървала от нея за четири дни. Клеманс бе обещала да се върне в „Бодливката“ в сряда, за да довърши започнатото класиране. Явно предусещаше, че приятелката й шивачката няма да търпи присъствието й много дълго. Не си правеше илюзии старата Клеманс. На колко ли години е всъщност? — запита се Матилд. Шейсет, седемдесет може би. Но с тези тъмни и зачервени по краищата очи, с острите зъби можеше да е на всякаква възраст.

През седмицата върху красивото лице на Шарл продължиха да се изписват мръсни изражения, а Клеманс не се върна, както бе обещала. Диапозитивите, които класираше, се търкаляха по масата. Шарл първи каза, че има нещо обезпокоително в това отсъствие, но че би било добре бабата да е последвала във влака някой дядо, който да й е видял сметката. Матилд веднага си представи кошмарната гледка. И в петък вечерта, когато земеровката все още не се появяваше, почти реши да потърси номера на шивачката и да й се обади.

И тогава Клеманс се завърна. „Мамка му“ — каза Шарл, който се бе настанил на канапето на Матилд и галеше с пръсти книга, написана на Брайловата азбука. Матилд си отдъхна. Но докато ги гледаше двамата как са нахлули в дневната й — той, великолепен и проснат на дивана й, с белия бастун до него на килима, тя, свалила палтото си от изкуствена кожа, но с барета на главата, Матилд си каза, че нещо не е както трябва в нейния дом.

Данглар дебаркира в кабинета на Адамсберг в девет часа сутринта с притиснат до челото пръст и в превъзбудено състояние. Отпусна дългото си тяло във фотьойла и тежко задиша.

— Извинявайте — каза той, — задъхан съм, защото тичах. Взех първия влак от Марсийи. Не можах да се свържа с вас, не си бяхте у дома.

Адамсберг разтвори ръце, все едно казваше: „Какво да се прави, човек невинаги избира леглото, в което прекарва нощта“.