Фред Варгас - Човекът със сините кръгове

— Хубав спомен за кабинета ви, Данглар — промърмори той. — Да, това е почеркът. Няма как да се изимитира.

— Благодаря — каза човекът с кръговете и върна тебешира на Данглар. — Ще донеса и други доказателства, ако искате. Бележниците ми, часовете на нощните ми излизания, картата на Париж с нанесените кръстчета, списъка ми с предметите, каквото пожелаете. Знам, че едва ли мога да се надявам на това, но бих искал да не се разчува. Бих искал студентите ми, колегите ми никога да не научат кой съм аз. Предполагам, че не е възможно. Сега всичко се е променило, нали така?

— Точно така — съгласи се Данглар.

Льо Нермор стана, беше се посъвзел, и прие една бира. Заразхожда се из кабинета от прозореца до вратата, като многократно минаваше покрай рисунката си.

— Нямах избор, трябваше да ви кажа. Имаше твърде много улики срещу мен. Сега е различно. Досещате се, че ако бях искал да убия жена си, нямаше да го направя в един от собствените ми кръгове, без дори да преправя почерка си. Дано да сте съгласни с мен.

Той сви рамене.

— Сега вече не мога да се надявам на онова място в Академията. И няма смисъл да подготвям лекциите си за догодина. В колежа няма да ме искат и това е нормално. Но истината е, че нямах избор. Предполагам все пак, че съм сменил посоката на мислите ви. Вие трябва да разкриете останалото. Кой ме е използвал? Още от първия труп, намерен в един от кръговете ми, се опитвам да разбера кой ми е поставил този отвратителен капан. Много се уплаших, когато чух за първото убийство. Вече ви казах, че не съм по-смел от когото и да било. Дори, за да бъда честен, по-страхлив съм от когото и да било. Блъсках си главата, мъчех се да разбера. Кой бе направил това? Кой ме бе проследил? Кой бе поставил тялото на онази жена в моя кръг? И ако пак начертах един кръг няколко дни по-късно, то не беше, за да ви предизвиквам, както пишат по вестниците. Не, далеч не. Беше с надеждата да забележа кой ме следи, да разпозная убиеца и да се оневиня. Няколко дни ми трябваха, за да се реша на това. Колебаех се — сам в нощта, с убиеца подире ми, какъвто съм плашлив… Но знаех, че ако ме откриете, нямам никакъв шанс да избегна обвиненията в убийство. Убиецът го беше планирал — да платя вместо него. Битката беше между него и мен. Първата истинска битка в живота ми. В този смисъл не съжалявам за нищо. Единственото, което не можех да си представя, е, че ще посегне на собствената ми жена. През цялата нощ след посещението ви се питах защо е направил това. Имаше само едно обяснение — полицията още не ме беше разкрила, а това проваляше плановете на убиеца. Тогава е решил да убие моята Делфи, за да стигнете до мен, за да ме арестувате и да го оставите на мира. Може би е това, а?

— Може би — каза Адамсберг.

— Но той греши. Защото който и да е психиатър ще ви каже, че съм си с акъла. Умопомраченият би могъл наистина да убие два пъти и накрая да посегне и на жена си. Не и аз. Аз не съм луд. И никога не бих убил Делфи в някой от кръговете ми. Без тези проклети кръгове тя щеше да е жива.

— Ако сте с акъла си, защо ги чертаете тези проклети кръгове?

— За да си присвоя изгубените неща, за да ми бъдат признателни. Не, не обяснявам добре.

— Така е, не разбирам — каза Данглар.

— Толкова по-зле — сви рамене Льо Нермор. — Ще се опитам да го напиша, може би ще е по-лесно.

Адамсберг се сети за описанието на Матилд: „Човече, жадно за власт, каквато не притежава. Как ли ще се справи?“.

— Намерете го — подхвана Льо Нермор отчаяно. — Намерете убиеца. Смятате ли, че ще успеете? Смятате ли?

— Ако ни помогнете — каза Данглар. — Например виждали ли сте някой да ви следи, когато сте излизали?

— Не съм виждал нищо достатъчно ясно за вас за съжаление. В началото, преди два или три месеца, понякога ме следеше една жена. Това беше много преди първото убийство и не ме притесни. Иначе жената ми се струваше странна, а и симпатична. Имах чувството, че ме насърчава, ей така, отдалеч. Отначало не й се доверявах, но после ми беше приятно да ме следи. Какво да ви кажа за нея? Мисля, че беше тъмнокестенява, доста висока, като че ли хубава и не съвсем млада. Не бих могъл да ви дам повече подробности, но беше жена, сигурен съм.

— Да, познаваме я. Колко пъти я видяхте?

— Над десет.

— А след първото убийство?

Льо Нермор се поколеба, сякаш споменът му беше неприятен.

— Да — каза той, — на два пъти видях някого, но не беше брюнетката. Друг беше. Тъй като се уплаших, обърнах се само веднъж и се отдалечих веднага щом начертах кръга. Нямах кураж да осъществя плана си, тоест да се върна и да го настигна, за да видя лицето му. Беше… дребен силует. Някакво странно същество, неокачествимо, нито мъж, нито жена. Виждате ли, нищо не мога да ви кажа.