Фред Варгас - Човекът със сините кръгове

Стисна клепачи и отново натъпка лулата си с тютюн.

— Ще трябва да ни кажете как сте прекарали времето си снощи. Налага се — все така направо каза Данглар.

Льо Нермор ги изгледа.

— Не разбирам. Не е ли онзи побърканият, който…?

— Нямаме представа — рече Данглар.

— Не, не, господа, грешите. От смъртта на жена ми аз печеля само празнота и отчаяние. Освен това, понеже сигурно ще се заинтересувате, по-голямата част от парите й, а тя имаше много, и дори тази къща ще останат за сестра й. Такова беше решението на Делфи. Сестра й винаги е била притеснена.

— Все едно — продължи Данглар, — трябва да знаем как сте прекарали времето си снощи. Кажете ни, ако обичате.

— Както сами сте видели, вратата на сградата е с домофон. Нямаме портиерка. Кой може да удостовери дали не лъжа? Както и да е. Докъм единайсет подготвях програмата на лекциите си за догодина. Ето я там, на масата. После си легнах, четох и спах, докато не дойдохте вие. Това е. Не може да се провери.

— Жалко — каза Данглар.

Адамсберг го оставяше да води разговора. Данглар си го биваше за класическите неприятни въпроси. През това време комисарят не изпускаше из очи седналия срещу него Льо Нермор.

— Разбирам — каза Льо Нермор, като покрусено галеше челото си с изстиналата лула. — Разбирам. Измаменият и унизен съпруг, новият любовник, който ми отнема жената… Разбирам как ви текат мислите. Боже мой… Може ли да сте толкова елементарни? Не можете ли да се сетите за нещо друго? За нещо по-сложно?

— Можем — каза Данглар. — Случва ни се. Но е вярно, че положението ви е деликатно.

— Така е — призна Льо Нермор. — Но се надявам, че няма да сбъркате в преценката си. Предполагам, че пак ще трябва да се видим?

— В понеделник? — предложи Адамсберг.

— Нека е понеделник. Предполагам също, че нищо не мога да направя за Делфин. Тя е на ваше разположение, нали?

— Да, господине. Съжаляваме.

— Ще я аутопсирате ли?

— Съжаляваме.

Данглар изчака малко. Винаги изчакваше малко, след като бе говорил за аутопсия.

— За разговора в понеделник — подзе той — помислете как сте прекарали вечерите на 19 юни, сряда, и на 27 юни, четвъртък. Това са нощите на двете предишни убийства. Ще ви питаме за това. Освен ако не можете още сега да ни отговорите.

— Няма нужда да мисля — отвърна Льо Нермор. — Всичко е толкова просто и тъжно. Аз не ходя никъде. Прекарвам вечерите в писане. Вече никой не живее в дома ми, за да потвърди, а със съседите си поддържам малко контакти.

Всички захванаха да клатят глава неизвестно защо. Има такива моменти, когато всички клатят глава.

Това беше за тази нощ. Адамсберг, който виждаше умората да тежи на клепачите на византолога, даде знак за тръгване, като полека се изправи.

На другия ден Данглар излезе от дома си с книга на Льо Нермор в ръка — „Идеология и общество по времето на Юстиниан“, издадена единайсет години по-рано. Само това бе намерил в библиотеката си. На четвърта корица имаше кратка ласкателна биография със снимка на автора. Льо Нермор се усмихваше — беше по-млад, имаше равни зъби, иначе беше грозноват. Вчера Данглар бе забелязал един тик, присъщ на пушачите на лула — Льо Нермор потупваше зъбите си с лулата. Банално наблюдение, би казал Шарл Рейер.

Адамсберг го нямаше в управлението. Сигурно вече бе отишъл у любовника. Данглар остави книгата на бюрото на комисаря с ясното съзнание, че иска да го впечатли със съдържанието на библиотеката си. Което беше безсмислено, защото, както Данглар вече знаеше, Адамсберг се впечатляваше от малко неща. Е, толкова по-зле.

Тази сутрин Данглар имаше само едно желание — да узнае какво се бе случило през нощта в дома на Матилд. Маржелон, който издържаше на нощни дежурства, го очакваше, за да му докладва, преди да отиде да си легне.

— Беше доста оживено — каза Маржелон. — Наблюдавах къщата до седем часа сутринта, както се бяхме разбрали. Морската дама не излезе. Загаси лампата в дневната към дванайсет и половина и в спалнята половин час по-късно. Обаче старата Валмон се прибра, залитайки, в три и пет. Вонеше на алкохол, та се не траеше. Попитах я какво й се е случило и тя се разциври. Не е много забавна бабката. Голяма досадница! Доколкото разбрах, чакала поредния си годеник цяла вечер в една бирария. Годеникът не дошъл, тя си пийнала за кураж и заспала на масата. Управителят я събудил и я изхвърлил навън. Мисля, че се срамуваше, но беше прекалено пияна, та си разказа всичко. Не успях да узная само името на бирарията. То едва разбирах за какво ми говори. А и право да си кажа, повдигаше ми се от нея. Хванах я за ръка и я заведох до вратата й. Там я оставих сама да се оправя. А сутринта излезе с куфарче в ръка. Позна ме и не се изненада. Обясни ми, че обявите „ей дотук“ й били дошли и заминавала за три-четири дни в Бери у своя приятелка шивачка. Нищо не може да се сравни с шиенето, добави.