Фред Варгас - Човекът със сините кръгове

Адамсберг бе повишил тон. Включи микрофона, за да може Данглар да чува отговорите на полицая.

— Бяхме само двама на „Пор Роял“, господин комисар. Два влака се бяха сблъскали на спирка „Бон Нувел“ към двайсет и три и петнайсет. Нямаше тежко ранени, но доста от хората ни отидоха там.

— Но трябвало е да оголите периферните сектори, а не Пети район! Казал ви бях да охранявате улиците на Пети район! Казал ви бях!

— Нищо не можех да направя, господин комисар. Такива бяха инструкциите.

Данглар за първи път виждаше Адамсберг почти излязъл от кожата си. Вярно, знаеха за инцидента на „Бон Нувел“, но и двамата си мислеха, че патрулиращите полицаи от Пети и Четиринайсети район ще останат по местата си. Явно е имало противоречиви заповеди или пък горе не бяха сметнали за чак толкова необходима мрежата, изискана от Адамсберг.

— Всъщност — каза Адамсберг — той така или иначе щеше да го направи. На тази улица или на друга, в този час или в друг час, накрая все пак щеше да го направи. Той е чудовище. Нищо не бихме могли да сторим, няма смисъл да се ядосваме. Хайде елате, Данглар. Да вървим там.

Там имаше полицейски коли с буркани, прожектори, носилка, там беше и патологът — за трети път до заклано тяло, добре оградено със син кръг.

— Виктор, какъв позор, защо излязъл си от вас във този късен час? — прошепна Адамсберг.

Огледа новата жертва.

— Тялото е нарязано по същия ужасяващ начин като предишното — каза лекарят. — Многобройни удари с нож по гръбначните прешлени. Инструментът не е бил достатъчно здрав, за да ги насече, но желание не е липсвало, уверявам ви.

— Добре, докторе, ще ни го напишете всичко това — прекъсна го Адамсберг, като забеляза, че Данглар е плувнал в пот. — Престъплението е извършено съвсем скоро, нали така?

— Да, между един и пет и един и трийсет и пет, ако полицаят е точен.

— Вашият маршрут — обърна се Адамсберг към полицая — беше оттук до площад „Пор Роял“, нали така?

— Да, господин комисар.

— Какво ви се случи? Двайсет минути са ви предостатъчни за отиване и връщане.

— Така е. Но когато за единайсети път стигнах до малката гара, мина едно момиче… Не знам, наречете го предчувствие, но реших да я придружа до ъгъла. Не беше далеч. През целия път виждах площада. Не че се оправдавам, господин комисар. Поемам отговорността за това отклонение.

— Няма значение — каза Адамсберг. — Той и без това щеше да го извърши. Не видяхте ли някой, който да отговаря на това, което търсим?

— Не.

— А колегите ви?

— Никой нищо не е съобщил.

Адамсберг въздъхна.

— Забелязахте ли кръга, господин комисар? — обади се Данглар. — Не е кръгъл. Невероятно, но не е кръгъл. Тротоарът на тази улица е прекалено тесен, затова е начертал овал.

— Да, и това трябва да го е подразнило.

— Но защо не го е начертал на булеварда, където има достатъчно място?

— Но и достатъчно ченгета, Данглар. Коя е дамата?

Отново прочетоха документите и преровиха чантата на светлината на фенерите.

— Делфин льо Нермор, по баща Витрюел, на петдесет и четири години. Това, струва ми се, е нейна снимка — продължи Данглар, като внимателно изсипа съдържанието на ръчната чанта върху един найлон. — Изглежда хубава, малко прекалено гримирана. Мъжът, който я е прегърнал през раменете, трябва да е съпругът й.

— Не — каза Адамсберг, — не е възможно. Няма халка, а тя има. Този може би е любовникът й, по-млад е от нея. Това би обяснило защо носи снимката със себе си.

— Вярно, не бях забелязал.

— Тъмно е. Елате, Данглар, да идем при камионетката.

Адамсберг знаеше, че Данглар не понася прерязани вратове.

Седнаха един срещу друг на пейките в задната част на фургона. Адамсберг запрелиства модното списание, което бе намерил в чантата на госпожа Льо Нермор.

— Нещо ми говори това име Льо Нермор — каза той. — Но паметта ми никаква я няма. Вижте в бележника й малкото име на съпруга и адреса им.

Данглар измъкна стара визитна картичка.

— Огюстен-Луи льо Нермор. Има два адреса, единият в Колеж дьо Франс, другият на улица „Омал“ в Девети район.

— Все още ми говори нещо, но не се сещам какво.

— Ами да — рече Данглар. — Наскоро споменаваха този Льо Нермор като кандидат за място в Академията за надписите и изящната словесност. Византолог е — заяви той след малко. — Специалист по епохата на император Юстиниан.

— Откъде знаете това, Данглар? — попита Адамсберг и вдигна глава от списанието си, искрено зачуден.

— Е, да кажем, че знам някои неща за Византия.