Фред Варгас - Човекът със сините кръгове

— Но защо?

— Обичам да знам, затова.

— И за император Юстиниан ли обичате да знаете?

— Така изглежда — въздъхна Данглар.

— Кога е било това с Юстиниан?

Адамсберг не се смущаваше да пита, когато не знае, дори когато би трябвало да знае.

— През VI век.

— След Христа или преди?

— След.

— Този човек ме интересува. Елате, Данглар, хайде да го уведомим за смъртта на жена му. Този път жертвата ни има близки. Да се възползваме от случая и да го видим как ще реагира.

Реакцията на Огюстен-Луи льо Нермор беше проста. След като ги изслуша още сънен, човечецът затвори очи, постави ръце на корема си, а кожата около устните му побеля. Тичешком излезе от стаята и Данглар и Адамсберг го чуха да повръща някъде из къщата.

— Това поне е ясно — каза Данглар. — Разстрои се.

— Или е взел хапче за повръщане, след като му се обадихме по домофона.

Човекът се върна, като пристъпваше предпазливо. Носеше сив халат върху пижамата си и бе пъхнал главата си под водна струя.

— Съжаляваме — каза Адамсберг. — Ако предпочитате да отговорите на въпросите ни утре…

— Не… не… Слушам ви, господа.

Дребният човек искаше да се държи достойно и успяваше, отбеляза Данглар. Стоеше изправен, с вдигнато чело, воднистосините му очи упорито се взираха в очите на Адамсберг. Запали лула, като заяви, че има нужда от нея, и ги попита дали не им пречи.

Светлината беше слаба, пушекът тежък, стаята претъпкана с книги.

— Върху Византия ли работите? — попита Адамсберг, като хвърли поглед на Данглар.

— Да — отвърна Льо Нермор леко учудено. — Откъде знаете?

— Аз не знаех. Но колегата ми ви знае по име.

— Благодаря. Много мило. Но кажете ми за нея, моля ви. Тя… Какво се е случило, как?

— Ще ви съобщим подробности, когато сте в състояние да ги чуете. Достатъчно мъчително е да знаете, че е била убита. Намерили са я в кръг, очертан със син тебешир. На улица „Бертоле“, в Пети район. Доста далеч оттук.

Льо Нермор поклати глава. Чертите на лицето му се изопнаха. Изглеждаше много състарен. Не беше приятен за гледане.

— Виктор, Виктор, какъв позор, защо излязъл си от вас във този късен час? Това ли е? — попита той тихо.

— Приблизително, не съвсем — каза Адамсберг. — Значи знаете за човека с кръговете?

— Кой не знае? Професията на историк не ви изолира от света, господине, дори ако желаете това. Невероятно, но миналата седмица си говорихме с Делфи — Делфин, жена ми — за този маниак.

— Какво си говорихте за него?

— Делфи го защитаваше, докато мен този тип ме отвращава. Обича да се самоизтъква. Надут пуяк.

— Улица „Бертоле“ е далече. Жена ви у приятели ли е била? — подхвана Адамсберг.

Човекът се замисли. Минаха пет-шест минути. Данглар дори са запита дали е чул въпроса, или е на път да заспи. Но Адамсберг му направи знак да изчака.

Льо Нермор драсна клечка кибрит, за да запали угасналата си лула.

— Далече от какво? — попита той най-после.

— Далеч от дома й — каза Адамсберг.

— Не, напротив. Делфи живееше на булевард „Монпарнас“, близо до „Пор Роял“. Да разказвам ли нататък?

— Ако обичате.

— Делфи ме напусна преди близо две години и отиде да живее у любовника си. Незначителен, глуповат тип, но на мен няма да повярвате. Сами ще се убедите, като го видите. Жалко, само това мога да кажа. Аз… аз живея тук, в този голям хамбар… сам. Като кукувица — додаде той, като направи кръгов жест с ръка.

Гласът му някак се пречупи или поне така се стори на ухото на Данглар.

— Но вие продължавахте да я виждате въпреки всичко?

— Трудно бих се лишил от това — отвърна Льо Нермор.

— Ревнувахте ли я? — попита Данглар безтактно.

Льо Нермор сви рамене.

— Какво да ви кажа, господине, човек свиква. От дванайсет години Делфин непрекъснато ми изневерява. Човек се ядосва, но се примирява. Накрая вече не знае заради какво се вбесява — заради любовта или заради самолюбието, после пристъпите на гняв отминават и после започвате да обядвате заедно, много възпитано и много тъжно. Вие ги знаете наизуст тези неща, господа, няма нужда да ви ги описвам, нали така? Делфи не беше по-добра от всяка друга, а аз не съм по-смел от всеки друг. Не исках да я изгубя съвсем. Затова я приех такава, каквато беше станала. Признавам, че трудно преглътнах последния любовник, глупчото. Тя се побърка точно по този най-блудкавия и реши да ме напусне.

Той вдигна ръце и ги отпусна върху бедрата си.

— Това е — каза. — Достатъчно. А и сега вече всичко свърши.