Фред Варгас - Човекът със сините кръгове

— Ако е достатъчно ловък, ще се измъкне, това е очевидно — каза Адамсберг. — А той е достатъчно ловък.

— А не би ли трябвало да наблюдаваме и къщата на Матилд Форестие? — попита Данглар.

— Би трябвало — отвърна Адамсберг. — Само ако обичат, да внимават да не ги забележат.

Изчака Данглар да излезе и се обади на Матилд. Помоли я да стои мирно тази вечер и да не се опитва да бяга или да следи някого.

— Ще ми направите услуга — уточни той. — Не се мъчете да разбирате. Знаете ли дали Рейер си е вкъщи?

— Предполагам — каза Матилд. — Не ми принадлежи, не го надзиравам.

— А Клеманс с вас ли е?

— Не. Както обикновено, Клеманс потегли, като се подхилваше, на някаква обещаваща среща. Винаги е едно и също. Или чака човека до някое време в кръчмата и той не идва, или идва, но си тръгва веднага, щом я забележи. И в двата случая се връща съсипана. Лоша работа. Не би трябвало да прави това вечер, после я налягат черни мисли.

— Хубаво. Стойте спокойно до утре, госпожо Форестие.

— Опасявате ли се от нещо?

— Не знам — отвърна Адамсберг.

— Както винаги — каза Матилд.

Тази нощ Адамсберг не се реши да напусне управлението. Данглар остана с него. Комисарят мълчаливо драскаше на листче върху коленете си, с опънати крака, подпрени на кошчето за хартиени отпадъци. Данглар дъвчеше карамелените бонбони, които бе намерил в чекмеджето на Флоранс — така се опитваше да не пие.

Един полицай патрулираше на булевард „Пор Роял“, между малката гара и ъгъла на улица „Бертоле“. Негов колега правеше същото от „Гоблен“ нататък.

От десет часа вечерта бе изминал единайсет пъти разстоянието в двете посоки и се нервираше, че не може да спре да брои. Ама какво друго да прави? От един час насам вече не срещаше почти никого на булеварда. Юли месец. Париж бе поопустял.

Размина се с млада жена с кожено яке и нестабилна походка. Беше хубава и вероятно се прибираше. Наближаваше един и четвърт сутринта и полицаят изпита желание да й каже да побърза. Изглеждаше му уязвима и се уплаши да не й се случи нещо. Затича се и я настигна.

— Госпожице, далеч ли отивате?

— Не — отвърна младата жена. — Към метростанцията „Распай“.

— „Распай“ ли? Това не ми харесва особено — каза полицаят. — Ще ви изпратя малко. Следващият ми колега патрулира чак към „Вавен“.

Девойката имаше късо подстригана коса. Челюстта й бе ясно и нежно очертана. Не, не биваше да развалят тази хубост. Но момичето изглеждаше спокойно в нощта. Сякаш се познаваха с градските нощи.

Запали цигара. Явно не се чувстваше добре в неговата компания.

— Защо? Какво става? — попита тя.

— Нощта не е много здравословна. Ще повървя с вас петдесетина метра.

— Както искате — каза девойката.

Но беше ясно, че предпочита да е сама. Закрачиха мълчаливо.

След няколко минути сержантът я остави на ъгъла на улицата и тръгна обратно към малката гара на „Пор Роял“. Още веднъж мина по булеварда до кръстовището с улица „Бертоле“. За дванайсети път. Докато разговаряше с жената и я придружаваше, бе изгубил най-малко десет минути. Но това си беше част от работата му.

Десет минути. Бяха се оказали достатъчни. Когато хвърли поглед на дългата и права улица „Бертоле“, видя формата на тротоара.

Ето на, помисли си отчаяно, на мен ми се падна.

Приближи тичешком. Дано да е само навит килим, на какъвто прилича. Но кръвта се стичаше чак до него. Постави длан върху отпуснатата на земята ръка. Беше хладна. Беше женска.

Свърза се по радиостанцията с колегите си, патрулиращи около спирките „Гоблен“, „Вавен“, „Сен Жак“, „Кошен“, „Распай“ и „Данфер“, и ги помоли да предадат новината, да не напускат поста си и да проверяват всички пешеходци, които срещнат. Но ако убиецът си бе тръгнал с кола например, със сигурност щеше да им се измъкне. Не се чувстваше виновен за това, че е придружил девойката с красивата челюст. Може би я беше спасил.

Тази жена обаче не бе спасил. Колко малко му трябва на човек. Впрочем от челюстта на мъртвата не бе останало нищо. Сам, отвратен, полицаят отклони лъча на фенера си, обади се на началството и зачака с ръка на пистолета. Нощта отдавна не го беше впечатлявала толкова.

Когато телефонът иззвъня, Адамсберг погледна към Данглар, но не показа изненада.

— Случило се е — каза той.

И вдигна, като прехапа устните си.

— Къде? Повторете — изрече след миг. — „Бертоле“? Но Пети район трябва да е натъпкан с полицаи! Би трябвало да има четирима само по „Пор Роял“! Какво е станало, за бога?