Фред Варгас - Човекът със сините кръгове

— Доста прозрачен капан. Трябва наистина да ни взима за глупаци.

— От една страна, сред ченгетата има толкова глупаци, колкото и навсякъде другаде. От друга страна, подобен план би харесал само на посредствен ум. А Льо Нермор не изглежда посредствен. Но човек може от време на време да оглупява. Случва се. Особено когато крои планове, ръководен от емоциите си. А Делфин льо Нермор какво е правела навън в този час?

— Любовникът казва, че е трябвало да си стои вкъщи вечерта. Учудил се, когато се прибрал и не я е заварил. Помислил, че е отишла да си купи цигари в денонощния магазин в Бертоле. Често го правела, когато свършела цигарите. По-късно си казал, че може би мъжът й отново я е извикал за нещо. Не посмял да се обади у Льо Нермор и си легнал да спи. Аз го събудих сутринта.

— Льо Нермор може да е видял кръга, да кажем, към полунощ. След което е извикал жена си и я е заклал на място. Струва ми се, че Льо Нермор е затънал до гуша. Какво мислите по въпроса?

Адамсберг ръсеше трохи хляб около чинията си. Данглар, който се хранеше крайно благоговейно, усети, че му се свива сърцето.

— По въпроса за Льо Нермор? — отвърна Адамсберг, като вдигна глава. — Нищо. Мисля по въпроса за човека с кръговете. Би трябвало вече да знаете това, Данглар.

В понеделник сутринта задържаха Огюстен-Луи льо Нермор и го подложиха на непрекъснати разпити. Данглар не скри от него, че е заподозрян.

Адамсберг оставяше Данглар безмилостно да преследва целта си. Възрастният човек изглеждаше неспособен да се защитава. Всеки негов опит да се оправдае биваше осуетяван от острия език на Данглар. Но в същото време Адамсберг виждаше, че на Данглар му е жал за жертвата му.

Самият той не изпитваше нищо подобно. От първия миг бе възненавидял Льо Нермор и не искаше за нищо на света Данглар да го попита защо. Затова си мълчеше.

Данглар разпитва задържания дни наред.

От време на време Адамсберг влизаше в кабинета му и гледаше. Ужасен, притиснат до стената от обвиненията, които се сипеха отгоре му, старецът се разпадаше пред очите му. Вече не знаеше как да отговори и на най-простите въпроси. Не, не знаел, че Делфи не е оставила завещание. Открай време бил убеден, че всичко ще бъде наследено от сестра й Клер. Харесвал Клер, тя имала три деца и сама се борела с живота. Не, не си спомнял какво е правил в нощите на убийствата. С ледено изражение Данглар го засичаше — вечерта на убийството на Мадлен Шатлен дежурната в аптеката видяла Льо Нермор да излиза от дома си. Сразен, Льо Нермор обясняваше, че е възможно, че понякога излизал вечер да си вземе цигари от автомата. „Махам хартията и пълня с тютюна лулата си. С Делфи винаги много сме пушили. Тя се опитваше да ги спре. Аз не. Прекалено ми е самотно в тази голяма къща.“

И отново некоординирани жестове, отново нерви, само нещо в погледа все още устояваше. От преподавателя в Колеж дьо Франс не бе останало почти нищо, само един стар човек, който изглеждаше свършен и се съпротивляваше в разрез със здравия разум, за да избегне очевидно неизбежната присъда. Може би хиляди пъти бе повторил: „Но няма как да съм аз. Аз обичах Делфи“.

В четвъртък изпадналият в паника Льо Нермор едва се държеше на краката си. Данглар му съобщи, че съдебният следовател е изискал да се повдигне обвинение. Настана дълга пауза, през която Льо Нермор мълча, както преди няколко нощи в дома си, сякаш опитвайки се да претегли всички „за“ и „против“. И пак както тогава Адамсберг направи знак на Данглар да не се намесва под никакъв предлог.

След което Льо Нермор каза:

— Дайте ми един тебешир. Син тебешир.

И понеже никой не помръдна, той добави настоятелно:

— Побързайте. Поисках ви тебешир.

Данглар излезе и донесе тебешир от шкафа на Флоранс. Там имаше всичко.

Льо Нермор се изправи предпазливо като човек на края на силите си и взе тебешира. Застанал срещу бялата стена, той размисли още няколко мига. После много бързо написа с големи букви: „Виктор, Виктор, какъв позор, защо излязъл си от вас във този късен час?“.

Адамсберг не помръдна. Очакваше това още от вчера.

— Данглар, идете да потърсите Мьоние — каза той. — Мисля, че е в сградата.

Докато Данглар го нямаше, човекът с кръговете обърна лице към Адамсберг и го загледа.

— Добър ден — каза Адамсберг. — Отдавна ви търся.

Льо Нермор не отговори. Адамсберг се взираше в неприятното му лице, което след признанието си бе възвърнало част от твърдостта.

В стаята влезе графологът Мьоние, следван по петите от Данглар. Той разгледа едрите букви, които покриваха цялата дължина на стената.