Фред Варгас - Човекът със сините кръгове

— Защо винаги носите чанта със себе си? — намеси се Адамсберг.

— В нея са ми документите — отвърна Льо Нермор. — След като очертаех кръга, се отправях възможно най-бързо към метрото. И бях толкова нервен, когато седнех, че имах нужда да чета, да се заровя в бележките си, да се почувствам отново преподавател. Не знам как да ви го обясня. Сега какво ще правите с мен?

— Може би ще ви освободим — каза Адамсберг. — Следователят едва ли би рискувал да направи съдебна грешка.

— Естествено — обади се Данглар. — Сега всичко се промени.

Льо Нермор явно се чувстваше по-добре. Поиска цигара и я изпразни в лулата си.

— Чиста формалност — каза Адамсберг, — но бих искал въпреки всичко да огледам дома ви.

Данглар, който никога не бе виждал Адамсберг да се занимава с формалности, го изгледа неразбиращо.

— Както желаете — съгласи се Льо Нермор. — Но какво ще търсите? Казах ви, че нося всичките доказателства.

— Знам. Вярвам ви. Но не търся нещо определено. Междувременно ще трябва да повторите всичко с Данглар, за да запишат показанията ви.

— Бъдете откровен с мен, господин комисар. Какво рискува човекът с кръговете?

— Според мен нищо особено — каза Адамсберг. — Не сте дигали шум, не сте нарушавали обществения ред в буквалния смисъл на думата. Това, че сте подсказали на някого идеята за убийство, не ви засяга. Никой не носи отговорност за идеите, които би могъл да внуши на другите. Манията ви е причинила три смърти, но вината не е ваша.

— Не съм искал. Съжалявам — прошепна Льо Нермор.

Адамсберг мълчаливо излезе от кабинета и Данглар му се ядоса, че не се е отнесъл към човека по-мило. А бе виждал как комисарят умело печели симпатиите на непознати и дори на глупаци. Докато днес към стареца не прояви и най-малката доброта.

На другата сутрин Адамсберг пожела още веднъж да види Льо Нермор. Данглар се намръщи. Щеше му се повече да не закачат човека. При това Адамсберг нареди да го извикат в последната минута, макар предишните дни почти да не се бе намесвал в разпитите.

Така че отново извикаха Льо Нермор. Той плахо влезе в управлението, все още леко залиташе, беше бледен. Данглар го наблюдаваше.

— Променен е — пошушна той на Адамсберг.

— Не съм сигурен — отвърна Адамсберг.

Льо Нермор седна на ръба на стола и поиска разрешение да запали лулата си.

— През нощта много размишлявах — каза той, докато търсеше из джобовете си кибрит. — Дори цяла нощ размишлявах. Вече ми е все тая. Ако ще всички да узнаят за мен. Приемам такъв, какъвто е, жалкия си облик — нека да съм „човекът с кръговете“, както ме определят във вестниците. В началото, когато започнах, имах чувството, че съм се сдобил с огромна власт. Всъщност най-вероятно съм бил суетен и смешен. После всичко се провали. Двете убийства. И моята Делфи. Защо да крия от себе си всичко това? Защо да го крия от другите, опитвайки се да закърпя едно бъдеще, което тъй или инак съм провалил? Не. Аз бях човекът с кръговете. Толкова по-зле за мен. Заради това, заради моите „фрустрации“, както се изразява Веркор-Лори, бяха извършени три убийства. Убиха и Делфи.

Обхвана глава с ръце. Данглар и Адамсберг мълчаливо зачакаха, без да се поглеждат. Тогава старият Льо Нермор потърка очи с ръкава на шлифера си като някой клошар, сякаш се отказваше от целия си граден с години престиж.

— Така че няма нужда да ви моля да лъжете пресата — подхвана той с усилие. — Струва ми се, че е по-добре да преглътна това, което съм и което съм направил, вместо да размахвам тази тъпа преподавателска чанта, зад която се опитвам да се приютя. Но тъй като все пак съм малодушен, предпочитам да напусна Париж сега, когато всичко ще се разчуе. Разбирате ли, срещам твърде много познати лица по улиците. Ако ми разрешите, ще се оттегля на село. Бях купил една къща за Делфи, там ще отида.

Льо Нермор зачака отговора им, поглаждайки бузата си с лулата. Имаше неспокоен и нещастен вид.

— Имате пълното право да го сторите — каза Адамсберг. — Само ми оставете адреса си.

— Благодаря. Мисля, че ще се преместя след петнайсетина дни. Зарязвам всичко. Край с Византия.

Адамсберг изчака малко, преди да попита:

— Нали нямате диабет?

— Странен въпрос, господин комисар. Не, нямам диабет. Това… важно ли е за вас?

— Доста. Още веднъж ще ви досадя, и то за една глупост. Но тази глупост си търси обяснение и се надявам да ми помогнете. Всички свидетели, които са ви забелязали, говорят за оставена от вас миризма. Едни за миризма на гнила ябълка, други за мирис на оцет или алкохол. Отначало помислих, че страдате от диабет, който придава на болните лека миризма на нещо ферментирало. Но случаят не е такъв. За мен вие миришете само на мек тютюн. Тогава си помислих, че миризмата може би идва от дрехите ви или от някакъв дрешник. Вчера у вас си позволих да подуша всички гардероби, шкафове, ракли, чекмеджета и всички дрехи. Нищо. Мирис на старо дърво, на боя, на лула, на книги, дори на тебешир, но нищо кисело, нищо ферментирало. Разочарован съм.