Фред Варгас - Човекът със сините кръгове

— Забележителната старица, у която преспах — каза Данглар и пак си пое дъх, — добре е познавала вашия доктор. Толкова добре, че му е била нещо като довереница. Нищо чудно впрочем, тази жена е наистина велика. Жерар Понтийо се бил обвързал, както се изрази тя, с дъщерята на аптекаря, която била по-скоро грозна и по-скоро богата. А той имал нужда от пари, за да си отвори кабинет. Обаче в последния момент се отвратил от себе си. Казал си, че ако започва така с измама, не може да се надява, че ще направи добра медицинска кариера. Така че зарязал девойката веднага след годежа, като й изпратил едно малодушно писъмце. Общо взето, нищо сериозно, нали така? Освен името на девойката.

— Клеманс Валмон — каза Адамсберг.

— Именно — потвърди Данглар.

— Хайде да й идем на гости — предложи Адамсберг и изгаси в пепелника току-що запалената си цигара.

След двайсет минути бяха пред вратата на номер 44 на улица „Патриарш“. Беше събота и цареше тишина. Никой не се обади по домофона на Клеманс.

— Опитайте у Матилд Форестие — каза Адамсберг, като никога потръпващ от нетърпение.

— Жан-Батист Адамсберг — каза той по домофона. — Отворете ми, госпожо Форестие. По-бързо.

Изтича до „Морската лястовица“ на втория етаж и Матилд му отвори вратата.

— Трябва ми ключ от горния апартамент, госпожо Форестие. От жилището на Клеманс. Имате ли дубликат?

Без да задава въпроси, Матилд измъкна отнякъде връзка ключове с етикет, на който пишеше „Бодливката“.

— Идвам с вас — каза тя и додаде: — Побърквам се от притеснение, Адамсберг.

Сутрин гласът й бе по-дрезгав и от вечер.

Тримата влязоха у Клеманс. Вътре вече нямаше нищо. Никаква следа от живот, нито дреха, нито закачалка, нито книжа по масите.

— Омела се е гадината — каза Данглар.

Адамсберг закрачи из стаята по-бавно от всякога, като гледаше в краката си, после отвори един празен шкаф, едно празно чекмедже, отново закрачи. „Ама че човек“, каза си Данглар, бесен от неуспеха им. Искаше му се Адамсберг да се разгневи, да избухне, да реагира, да се задейства, да даде нареждания и по някакъв начин да оправи нещата, но знаеше, че не може да се надява на нищо подобно. Затова с усмивка прие кафето, което им предложи сащисаната Матилд.

Адамсберг се обади от телефона й в управлението и описа Клеманс Валмон колкото можа.

— Предайте описанието й на всички гари, летища, граници и жандармерии. Рутинното търсене. И изпратете човек тук, апартаментът трябва да се постави под наблюдение.

Безшумно затвори телефона и изпи кафето си така, сякаш нищо особено не се бе случило.

— Успокойте се, не изглеждате добре — каза той на Матилд. — Данглар, опитайте се да обясните на госпожа Форестие какво става, без да я плашите. Извинете ме, че не го правя аз. Не обяснявам добре.

— Сигурно сте прочели във вестниците, че Льо Нермор е човекът с кръговете, но не и убиецът — започна Данглар.

— Прочетох — каза Матилд. — Дори видях снимката му. Точно този човек следях и точно той се хранеше в ресторантчето на площад „Пигал“ преди осем години. Съвършено безобиден! Скъсах се да го повтарям на Адамсберг! Унижен, онеправдан, всичко, което искате, но безобиден! Казах ви го, господин комисар!

— Да, казахте го. А аз не — рече Адамсберг.

— Именно — продължи Матилд. — А къде е земеровката? Защо я търсите? Снощи се върна от село отпочинала, весела. Не разбирам защо отново е хукнала нанякъде.

— Споделяла ли е с вас, че е имала годеник, който я е зарязал?

— В общи линии. Не беше толкова засегната, колкото би могло да се предположи. Да не вземете сега да се занимавате с такава тъпа психоанализа?

— Няма как иначе — каза Данглар. — Жерар Понтийо, втората жертва. Той й е бил годеник преди петдесет години.

— Да не сте луд?

— Не съм — каза Данглар. — Връщам се от родното им място. Тя не е от Ньойи, Матилд.

Адамсберг си отбеляза пътьом, че Данглар нарича госпожа Форестие „Матилд“.

— За петдесет години яростта и лудостта са се развили — продължи Данглар. — Към края на живота си, който е смятала за провален, тя се е ориентирала към убийството. Удобният случай се е представил с човека с кръговете. Това е бил моментът, в който да осъществи плана си. Тя никога не е губила следите на Жерар Понтийо, който е обсебвал съзнанието й. Знаела е къде живее. Напуснала е Ньойи, а за да открие човека с кръговете, се е обърнала към вас, Матилд. Само вие сте можели да я заведете при него. И при кръговете. Първо е убила дебелата жена, която не е познавала, за да започне „серията“. После е заклала Понтийо. И толкова й е харесало, че го е обезобразила. Накрая, за да не би следствието да открие кой е човекът с кръговете и да се насочи към нея, вижда сметката на жената на човека с кръговете, Делфин льо Нермор. И за да бъде всичко точно, я нарязва също като доктора, та нищо да не го свързва с нея. Освен факта, че е мъж.